Сътворението

Накрая, в сянката на древните олтари на дъжда, Конфуций ме удостои с ритуалната — не би могла да бъде друга — прегръдка, с която бащата притиска до се-бе си сина, когото никога вече няма да види. Когато се разделих със стареца, очите ми бяха премрежени от сълзи. Не знам защо така се натъжих. Не вярвах в това, в което вярваше и той. И все пак ми се струваше, че у него виждам съвършенната доброта. Сега мога да кажа, че през всичките си странствувания не съм срещал никой, който да може да се сравнява с него.

КНИГА СЕДМА Защо река Ганг почервеня от кръв

1.

Пътуването по „копринения път“ от Лу до Магадха продължи една година. През по-голямата част от времето бях болен. Същата участ сполетя и останалите — всички заболяха от треската, която върлува в онези отвратителни южни джунгли. Въпреки че една трета от участниците в експедицията умряха по пътя, маркизът от Гей смяташе загубите ни за сравнително малки.

Вече не си спомням с подробности маршрута, по който минахме. А и да си го спомням, не бих го казал на никой грък. Впоследствие написах доклад за пътуването си и предполагам, че бележките ми са заключени в книгохранилището в Персепол.

Понякога през тази ужасна година дни наред живеех с чувството, че вече не ще видя Суза. Имаше и часове, в които нищо не ме интересуваше. Това е типично за треската. На човек му се иска да умре, за да се освободи от демоните, които денонощно го преследват. Конфуций е убеден, че светът на духовете не съществува. Ако е така, то кои са тези кошмарни същества, които се вселяват в болния? В такива мигове те са истински, което е доказателство, че съществуват. Демокрит оспорва логиката ми. Но ти никога не си боледувал, Демокрите, затова не знаеш какво е да те преследват духове.

Моята роля в експедицията така и не се изясни. Макар да бях почетен гост на Лу и зет на магадханския цар, същото време си оставах и нещо като роб. Не можех да оплача от отношението на маркиза от Гей към мен и пак чувствувах, че за него съм нещо като удобна вещ — вещ от която, ако е необходимо, лесно може да се откаже.

Щом стигнахме до гангското пристанище Чампа, поисках разрешение от маркиза да продължа сам към столицата. Отначало той ми отказа. Но неочаквано ми провървя. Царският наместник на Чампа ме бе виждал веднъж в двореца и ми оказа такива почести, че за маркиза стана невъзможно да ме държи като пленник, така да се каже, на моя територия. Уговорихме се да се срещнем в Раджагриха. После напуснах Чампа с една магадханска войскова част. Излишно е да споменавам, че нямах никакво намерение да ходя в Раджагриха. Едно, че не горях от желание да се срещна с тъста си. И исках да видя жена си и синовете си в Шравасти.

На десет мили източно от Чампа се разделих с военния си ескорт. Те продължиха за Раджагриха, а аз се присъединих към друг отряд от магадханската войска. Тези войници отиваха на републиканската граница и командуващият офицер бе повече от щастлив, че има честта да придружава царския зет. Всъщност той изпитваше ужас от мен. Скоро разбрах причината.

Макар слуховете за жестокостта на Аджаташатру да бяха стигнали дори и до Китай, аз бях склонен да не им вярвам. Знаех, разбира се, че е безмилостен човек. Бе погълнал — като раците — собствения си баща. Но в Гангската равнина това е по-скоро правило, отколкото изключение. Все пак мислех, че поне не е безпричинно жесток. Грешах.

От самото начало се ужасих, като видях до каква степен бе опустошена някогашната горда и процъфтяваща Федерация на републиките. Докато пътувах на север през тези покорени страни, имах усещането, че самата земя е била умъртвена. Там, където навремето се простираха засети с просо ниви, овощни градини и пасбища, сега не вирееше нищо.

Стигнахме до покрито с обгорели тухли поле.

— Тук бе град Вайшали — каза командирът.

Вайшали бе сринат до основи. Кучета и котки, грабливи птици, скорпиони и гущери обитаваха сега развалините на един град, който само преди десетилетие процъфтяваше. Спомних си конгресната зала и светилището на Махавира.

— Естествено, царят възнамерява отново да построи града — добави командирът и ритна купчина кости.

— Убеден съм, че когато това стане, градът ще съперничи на Раджагриха — отбелязах аз верноподанически. Колкото и да внимавах да не предизвикам подозрения и да се представям за покорен зет на човека, когото индийците смятаха за най-великия монарх на всички времена, понякога любопитството ми надделяваше: — Оказаха ли голяма съпротива? Наистина ли се налагаше да се разруши целият град?

— О, да, Господарю-принц! Бях тук. Участвувах в битката, която продължи осем дни. Най-ожесточените боеве бяха ей там. — Той посочи на запад, където ред палми очертаваха пътя на почти пресъхнала река. — Подгонихме ги от брега на реката. Когато се опитаха да се скрият в града, посрещнахме ги пред стените му. Царят лично поведе атаката през главната врата. Лично подпали първата сграда. Лично преряза гърлото на републиканския генерал. Лично обагри с кръв водите на Ганг.