Сътворението

— Така, трябва. И без това нямаш избор. Нито пък аз — добави тя. — Такава е волята на баща ми. Харесва му идеята да има персийски внуци. Мисли, че един ден могат да му бъдат полезни.

— За да ги изпрати с някаква мисия, така ли? Но ако никога не са били в родината си, каква полза ще има от тях?

— Той ще намери полза. Не се тревожи. Между другото изпратил е да повикат стария Карака. Да ги учи на персийски.

Зарадвах се, че Карака е още жив. Амбалика каза, че бил управител на железните мини в Магадха.

— А какво стана в Китай? — попита тя, като се загърна в обсипания си с пайети шал, за да се предпази от топлия нощен вятър. — Там ожени ли се?

— Имах две очарователни конкубини. Но не съм се женил.

— А деца?

— Не. Китайците владеят изкуството да нямат деца.

Амбалика кимна.

— Чувала съм за това. Разбира се, и ние имаме някои заклинания. Действуват безотказно, освен когато не действуват.

— Китайките пият някаква отвара. Но като ги попиташ каква е, започват да се кикотят. Те са много потаен народ. А моите две момичета бяха чудесни. Щяха да ти допаднат.

— Почти всяка компания би ми допаднала тук. Като единствена жена на невидим мъж в къщата на дядо, чиято най-млада конкубина е минала шестдесетте, трябва да разчитам главно на себе си. Какво направи с момичетата, когато напусна Китай?

— Едната се върна на село с достатъчно пари, за да си намери съпруг, а другата приеха в дома на един приятел.

Фан Чъ бе толкова очарован от втората ми конкубина, че за мен бе голямо удоволствие да му направя подарък, който той истински оцени.

— Няма да имам възможност да се радвам на компанията им — каза Амбалика с малко тъжен глас. — А скоро няма да имам възможност да се радвам и на твоята компания, нали?

— Трябва да докладвам на Великия цар.

— А после ще бъдеш много стар и никога няма да се върнеш тук.

Прямотата на Амбалика винаги ме изненадваше и винаги ме очароваше. Докато слушах в мрака ясния и присмехулен глас, забравих пластовете тлъстина, обгърнали така плътно онова стройно момиче, за което се бях оженил някога, както още тогава ми се струваше, в един друг живот.

— Не би ли искала да остана тук?

— Струва ми се, че не — отвърна тя. — Много дълго време бяхме разделени.

— Какво ще каже царят?

Амбалика мълчеше. Прегърнах я през раменете. Това беше грешка. Тъмнината подхранваше илюзията ми, че Амбалика пак е млада, но щом я докоснах, илюзията се разпръсна. Все пак останахме прегърнати и тя ми разказа за кървавите времена, които бяха преживели страните от Гангската равнина.

— Най-много се изплашихме при разгрома на кошалската армия. Всъщност тъкмо се канехме да напуснем града, когато царят ни изпрати тайна вест, че ни заповядва да останем и че Шравасти ще бъде пощаден, защото там живее Буда! — Тя тихичко се изсмя в прегръдките ми. — Баща ми се вълнува от Буда точно толкова, колкото и аз. Но знаеше, че Буда има много поклонници. Знаеше също, че будисткият орден ненавижда цар Вирудхака, задето унищожи републиката на шаките. Разбира се, никой не допускаше тогава, че баща ми се кани да унищожи всички останали републики веднага щом го коронясат в Шравасти. Така или иначе, хората тук го посрещнаха като освободител. И до този момент се държи прилично.

— Ти виждаш ли го?

— О, да. Поддържаме много приятелски отношения. Разбира се, той е очарован от внуците си. Винаги ме пита за теб, надява се, че ще те види, плаче…

— Все още ли плаче?

— Все още. Само че сега има много повече поводи, отколкото тогава.

Освен това единствено изречение Амбалика не направи никакви друга критична забележка за баща си. Властта привлича жените. Едва ли някога ще се роди завоевател, толкова кръвожаден, че повечето жени да не пожелаят да легнат с него и да се надяват, че ще родят син, не по-малко свиреп от баща си.

2.

Малко преди годишния карнавал, който връхлита Шравасти като буря и всички се отдават на денонощни веселия, с принц Джета посетихме Ананда в будисткия манастир. Вървях пеш до носилката на принца.

— Рядко излизам от къщи — промърмори той, докато си проправяхме път през шумните тълпи. — Но искам да присъствувам на разговора ти с Ананда. Китайските ти истории много ще му харесат.

Тъй като самият той бе очарован от разказите ми за Конфуций и Учителя Ли, принц Джета мислеше, че новият водач на будисткия орден ще ме изслуша със същия интерес. Това бе единственият случай, в който старият ми приятел прояви наивност. Ако има нещо, което професионалният жрец ненавижда, то е да му се говори за съперническа религия или философска система.

Бамбуковият парк сега бе изцяло на разположение на будисткия орден. Колибата, в която бе живял Буда, бе оградена с ниска стена, а наблизо се строеше голяма нова сграда.

— Това е женски манастир — поясни принц Джета. — Строи го Амбапали. Тя ще бъде и първата монахиня.

— Имаш предвид куртизанката от Вайшали ли?

— Да. Когато Буда умря, тя дойде тук с всичките си пари. Имала е късмет.

— Да. Видях развалините на Вайшали.

— Тя реши да посвети остатъка от живота си на ордена. Истински й се възхищавам. Свята жена.

— Бих добавил, и вече доста стара — позволих си да отбележа аз.