Сътворението

Сега капитанът не разказваше, а скандираше. Победите на Аджаташатру вече се възпяваха в стихове, за да се наслаждават бъдните поколения на славата и кръвожадността му.

Дванадесет хиляди републикански войници стърчаха на колове от двете страни на пътя от Вайшали до Шравасти. Тъй като последната битка се бе водила през сухия сезон, труповете се бяха мумифицирали под изгаряващите лъчи на слънцето. Убитите войници приличаха на живи — с широко отворени уста, сякаш се мъчеха да си поемат въздух или да изкрещят. Смъртта сигурно е дошла много бавно на тези високи колове. С изненада открих, че мъртвите бяха до един кастрирани. Индийците презират този обичай. По-късно в Шравасти видях да продават торбички, направени от фино обработени тестикули, и цял сезон бе много модерно да държиш парите си в тях. Дамите пък ги носеха завързани за коланите си в знак на патриотизъм.

Движехме се по границата на някогашната република Личхави. Въпреки че столицата бе унищожена, останалата част от страната продължаваше да се съпротивлява.

— Те са много твърдоглави хора — заяви моят придружител. — Царят е страшно ядосан, че не се предават. И има пълно право. Да се надяваме, че ще ги накаже, и то скоро.

В гласа на младия човек нямаше омраза. И той бе жертва на кръвожадния Аджаташатру, също като безкрайните редици почернели, сгърчени трупове от двете ни страни.

Продължихме пътя си на север. На рамото на един мумифициран войник кацна лешояд. С почти човешко любопитство, дори деликатност, птицата надзърна в очната кухина и клъвна, за да провери какво има вътре. Като не намери нищо, отлетя. Закъсняла бе за пиршеството.

В един приятно прохладен, безоблачен есенен ден влязох в Шравасти. За щастие Аджаташатру бе пощадил столицата на Кошала. Бях напуснал Шравасти на двадесет и седем годишна възраст. Сега бях четиридестгодишен, а лицето ми бе толкова обгоряло от слънцето и вятъра, че приличаше на маска от тиково дърво. Освен това косата, която обграждаше маската, бе съвсем бяла. Но най-лошото бе, че собственикът на тази маска вече не беше млад.

Къщата на принц Джета край реката изглеждаше непроменена. Застанах на главния вход и почуках на вратата. От другата страна един слуга впери подозрителен поглед в мен през малкото прозорче. Казах му кой съм, а той се изсмя. Заплаших го с Аджаташатру и той изчезна. След малко вратата се отвори и се появи домоуправителят, който любезно ме покани да вляза. Обясни ми, че макар да не ме познава, знае всичко за онзи мъж от запад, който бил баща на двамата синове на Амбалика. Така научих, че жена ми и синовете ми са живи. Що се отнася до принц Джета…

Моя стар приятел заварих във вътрешната градина. Стар приятел бе най-точният израз! С труд разпознах в това съсухрено същество някогашния жизнен мъж, от когото се възхищавах.

— Приближи се — рече той.

Не стана да ме посрещне, затова прекосих градината до кушетката, на която лежеше. Чак когато го прегърнах, разбрах, че от главата надолу е парализиран.

— Случи се миналата година — каза той, сякаш се опитваше да се оправдае. — Бих предпочел да си замина внезапно, но ми е писано да умра бавно и на части. Очевидно последното ми прераждане е било щастливо. Но не бива да се оплаквам. Ето, доживях да те видя.

Преди да успея да отговоря, пред нас застана пълна жена на средна възраст, придружена от две смутени синеоки момчета. Не познах Амбалика, докато не заговори.

— Погледни се! — веднага ме нападна тя. — Остарял си!Бедничкият ми съпруг и господар!

Прегърнахме се. Е, не беше съвсем като срещата между Одисей и Пенелопа. Най-малкото нямаше женихи, които трябва да убивам, пък и да имаше, не знаех за съществуването им.

По-големият ми син бе вече мъж. По-малкият беше на прага на зрелостта. Под знойното слънце на Гангската равнина всичко бързо съзрява, сякаш се бои, че няма да има време да се възпроизведе.

Момчетата бяха вперили в мен учудени погледи. Комбинацията от северните сини очи и тъмната южна кожа е поразително нещо! И двамата бяха много красиви.

— И аз съм на мнение, че са чудесни — каза Амбалика, след като отпрати момчетата. — Но, разбира се, тук всички ги мислят за демони заради тези сини очи. Непрекъснато имат проблеми. Веднъж да пораснат… Амбалика замълча. Гледахме се, застанали един срещу друг край крехкото тяло на принц Джета. Отново бях пленен от чара й. Не познавам друга жена, с която общуването да е такова удоволствие. Да разговаряш с нея, бе все едно да разговаряш с мъж, при това не държавник като царица Атоса. Колкото до външността й… индийското слънце бе свършило своето. Приличаше на презрял плод. Тялото й се бе обезформило, а под брадичката й се разливаше изобилие от надиплена плът. Само очите й не се бяха променили. Те блестяха точно както през онази нощ, когато двамата гледахме северната звезда.