Сътворението

— Разказвай от самото начало — рече принц Джета. Така и направих. Разказах им всичко, което мислех, че ще ги интересува. Учудих се, че и двамата не желаят да слушат за Персия. Когато се оженихме, Амбалика само за това говореше. Но тогава тя очакваше, че ще дойде с мен в Суза. Сега бе изгубила всякакъв интерес към запада… и към мен.

Затова пък Китай събуди силен интерес и у двамата. оказа се, че принц Джета членува във финансовото съдружие, което се бе заело с възстановяването на „копринения път“.

— Сега пък вие ми разкажете какво се е случило тук — рекох аз.

Амбалика направи познатото, едва доловимо движение, с което ме предупреждаваше, че ни подслушват. После заговори с възторжен глас:

— Сега баща ми е световен монарх. Възхищаваме се от победите му. От мъдростта му. От милосърдието му.

Последваха още много такива вести. Попитах за Буда.

— Преди четири години постигна нирвана — отвърна принц Джета.

— След като доста добре си хапна свинско с боб на вечеря — допълни Амбалика, възвърнала обичайната си спонтанност.

— Това са само слухове. — Лекомислието й не хареса на принц Джета. — Едно знаем със сигурност — напусна ни спокойно. Последните му думи бяха: „Всичко е преходно. Подготвяйте се усърдно за избавлението.“

— Сарипутра още ли възглавява ордена?

Принц Джета поклати глава.

— Умря преди Буда. Сега начело е Ананда. Между другото всички те живеят тук.

— И постоянно спорят какво е казал и какво не е казал Буда. — Амбалика явно бе запазила пренебрежението си към другия свят и поклонниците му.

— Ананда е добър наставник — каза принц Джета, но не изглеждаше много убеден в думите си. — Грижи се монасите все така да наизустяват думите на Буда, както правеха, когато беше жив.

— Само че Буда вече го няма, за да ги поправи — допълних аз, като изхождах от собствения си тъжен опит с нашите жреци.

— Вярно. И не е нужно да ти казвам, че вече има сериозни спорове по това какво е казал и какво не е казал.

— И ще стават все по-сериозни и по-сериозни.

Вече толкова години не преставам да се учудвам и възмущавам на новите доктрини, които зороастрийците приписват на дядо ми както им е угодно. Малко преди последното си заминаване от Суза посетих Върховния зороастриец. Когато чух несвързаните стихоплетства, за които той твърдеше, че били на дядо ми, остро се възпротивих и посочих, че Зороастър никога не е казвал подобно нещо. Шарлатанинът ме изгледа безсрамно и отвърна:

— Прав си. Пророкът не го е казал приживе. Но неотдавна ми се яви насън и ми нареди да запиша тези стихове веднага щом се събудя.

Така Лъжата побеждава Истината — поне във времето на дългото царство. Нищо, тези безсрамни жреци ще бъдат погълнати от разтопения метал. Това е факт.

Следващите няколко седмици бяха щастливи за мен.

Макар дебелата Амбалика вече да не ме привличаше като жена, тя беше не само приятна, но и умна събеседница.

Първата вечер ме заведе на покрива, откъдето се виждаше реката. Спомням си лунната светлина и дима от готварските огньове, все така парлив като преди, и чувството, че в Индия нищо никога не се променя.

— Тук не могат да ни подслушват.

Седяхме един до друг, а луната светеше право в очите ни. Далеч на изток на небосклона се очертаваше тъмната снага на Хималаите.

— Къде е баща ти?

Предпочитах, ако е възможно, да избегна срещата с тази непредсказуема личност.

— През сухия сезон той е винаги с армията. Така че сигурно е някъде на личхавската граница. Там не се предават. Не разбирам защо. Ако бяха сложили оръжие, можеше да пощади някои от тях. Сега ще ги убие до един.

— Станал е световен монарх, така ли?

Не знаех до каква степен жена ми ще държи страната на баща си, затова говорех предпазливо.

— Ами не е имало жертвоприношение на коня, но… Да, той е пръв сред всички царе в нашата история.

Гледах падащите звезди. Отдолу долитаха тъжните звуци на цитра.

— Предполагам, че си се оженил още веднъж? — попита тя, без да придава особена важност на въпроса си.

— Да. Женен съм, по-точно бях женен за сестрата на Великия цар. Тя умря.

— Имахте ли деца?

— Не. Ти си майка на единствените ми деца.

— Това е чест за мен.

Амбалика говореше сериозно, но от тона й личеше, че ми се надсмива.

Не обърнах внимание на насмешката й.

— Не знам друг такъв случай. Човек да има синове от царска дъщеря и те да живеят далеч от него.

— Далечната земя е Персия — отвърна рязко Амбалика. — Ние сме си в родината.

— Мислех, че искаш да дойдеш с мен в Персия.

Амбалика се разсмя.

— По-вярно ще е, ако кажем, че аз толкова искам да дойда с теб в Персия, колкото и ти искаш да ме вземеш със себе си.

— Аз бих искал…

— Не говори глупости! — Изведнъж Амбалика заприлича на младото момиче, за което се бях оженил. — Ще се чудиш какво да правиш с мен, а и аз със сигурност ще се чудя какво да правя в една страна, покрита със сняг и лед и пълна със синеоки хора. — Амбалика потръпна при мисълта за това.

— Но нашите синове…

— Те трябва да останат тук.

— Как така трябва?

Изведнъж ме обзе гняв. В края на краищата те бяха мои синове и аз много исках да ги взема с мен в Суза, независимо дали майка им иска да дойде, или не.