Сътворението

— Учителят изпадна в безсъзнание. Краят е близо. — Гласът му секна. — Но ако дойде в съзнание, трябва да му окажем почит. — Дзъ-лу посочи един от учениците, който държеше в ръце голям вързоп. — Това са одеждите, които е редно да носят приближените на велик министър. Трябва да ги облечем! Бързо! Дзъ-лу, Чжан Цю, Фан Чъ и още четирима ученици навлякоха дрехите, които не им бяха съвсем по мярка. После един по един влязоха в спалнята, пеейки възхвала за великия държавен министър. Никой не ме спря, затова ги последвах.

Конфуций лежеше върху обикновен килим, с глава на север — където е жилището на мъртвите. Беше много блед. Дишаше неравномерно. В мангала горяха благовония.

Щом Дзъ-лу и останалите приближени започнаха да поклащат глави и да пъшкат, Конфуций отвори очи. Стресна се като човек, когото са събудили от сън.

— Дзъ-лу!

Гласът му бе изненадващо силен. Учениците прекъснаха оплакването.

— Велики министре, тук сме да ти служим в смъртта, както ти служихме в живота — каза Дзъ-лу. — Изпълнихме обредите на изкуплението. Повикахме небесните духове там горе и земните духове тук долу…

— Моето изкупление започна много отдавна. — Сякаш силите му се възвърнаха и бледостта започна да изчезва от лицето му. — Нямам нужда от обреди. Каквото съм направил през живота си, е или добро в очите на небето, или не. Всичко това е… излишно. — Старецът примижа и видя одеждите на учениците си. — Откъде ви дойде наум да се облечете така?

— Облякохме се като приближени на велик министър — проплака Дзъ-лу.

— Но аз не съм велик министър! — Ти си държавен министър…

— Това не означава нищо, както всички добре знаем. Самовеликият министър може да има приближени, облечени в такива дрехи. — Конфуций затвори очи. — Това е пародия, Дзъ-лу. — Очите му отново се отвориха. Сега бяха светли и живи. И гласът му стана по-силен. — Като се преструвате, че съм нещо, което не съм, кого лъжете? Двора ли? Там отлично знаят всичко. Или небето? Не! Предпочитам да умра — по устните му пробягна усмивка, — както изисква скромното ми положение.

Дзъ-лу мълчеше. Чжан Цю наруши неловкото мъл-чание.

— Учителю, донесъл съм ти специално лекарство. — Подаде му малко запушено шишенце. — Подарък от барон Кан, който се моли да оздравееш.

— Благодаря му за молитвите. И за лекарството.

Конфуций с усилие повдигна ръка, сякаш за да вземе шишенцето. Но когато Чжан Цю се опита да го сложи в ръката му, той я сви в юмрук и каза:

— Не съм сигурен какво има в шишенцето, затова не смея да го взема. Освен това — добави той и предните му зъби се показаха в познатата заешка усмивка — министър-председателят би трябвало да знае, че един кавалер не може да приеме лекарство от лекар, чийто баща и дядо не са служили на семейството му.

Конфуций не умря. Към края на лятото изпрати на барон Кан молба за подходящо министерство. Когато получи отговор, че в момента няма свободно място, разбра, че кратуната ще си остане завинаги украшение на стената.

Поне външно Конфуций не показваше с нищо, че е сломен, и продължаваше да разделя времето си между изучаването на текстовете на Чжоу и учениците си. Твърди се, че училището му е първото в Средното царство, което не е свързано с никое от благородните семейства. Самият Конфуций бе получил образованието си в частното училище на семейство Мън. Сега той бе просветителят на цялата рицарска класа, както и на някои благородници. И което е по-важно, той бе създателят на кавалерите. Преди Конфуций никой от по-нисшите на рицарите съсловия не е могъл да се надява, че ще при-добие ранга — не, не ранга, — качеството кавалер. Конфуций бе постановил, че всеки, който следва правилния път, може да стане кавалер. Лишените от права учени от племената Шан бяха доволни от това. Но за аристокрацията от Чжоу не можеше да се каже същото.

Конфуций също така отделяше доста време, за да сложи в ред хрониките на Лу. Мислеше, че е важно да се знае какво точно е станало през онези години, когато херцозите загубили властта си. Прекара много щастливи часове, докато се ровеше из потъналите в прах хроники, предоставени му от херцог Ай. В Китай по-значителен брой книги имат само великите семейства. Според Конфуций повечето от тези книги се намират в пълен безпорядък, защото писането — те пишат от горе на долу, а не от една страна на друга — се извършва върху бамбукови ленти, завързани с кожен ремък, който е промушен през върха на всяка лента. С времето ремъкът се протрива и тогава лентите се разбъркват. Конфуций мечтаеше да подреди колкото може по-голяма част от литературата на Чжоу. Това означаваше, че трябва да отдели химните на предците от дворцовите песни. С други думи, грандиозно начинание. Нямам представа дали е живял достатъчно дълго, за да изпълни тази задача. Съмнявам се.