Едно последно доказателство на прокуратурата ни създаваше голям проблем. За него не бях я питал. Не конкретно. Без съмнение то щеше да се окаже ключово за решението на голямото жури дали да я изправи пред съда. Едно нещо беше сигурно по това дело: Даниъл Милър беше Пясъчния човек и той бе убил всичките тези хора. Нямаше две мнения по въпроса.
А Кари Милър бе излъгала, за да го прикрие.
Въпросът, на който трябваше да си отговоря, беше: защо го е прикривала тя?
Мобилният ми телефон избръмча върху бюрото.
Погледнах часовника си, подарък от дъщеря ми Ейми преди много години. Стъклото му беше цялото издраскано, но за нищо на света не бих се разделил с него. Тя имаше същия като моя и си го носеше, докато един ден просто го свали. Новият съпруг на майка ѝ, Кевин, ѝ беше подарил нов за петнайсетия рожден ден. Всъщност той официално не беше съпруг на майка ѝ, поне засега. Кристин се готвеше да се омъжи за него след няколко седмици, но новината не се оказа толкова тежка за мен, колкото очаквах. Бях приел, че тя има право на свой живот. Болката отшумяваше и вече не я усещах, освен когато ме връхлетеше неочаквано. Повече се тревожех за Ейми, отколкото за Кристин. Имах усещането, че ще изгубя дъщеря си.
Вдигнах телефона и сверих часа на дисплея с часовника си.
Беше два сутринта. Обаждания по това време никога не са на добро.
Беше нашата детективка, Блох.
— Всичко наред ли е? — попитах аз.
— Пътувам за офиса на ФБР до „Кенеди“. Току-що беше обявена тревога в целия щат. Един от наемателите в сградата на Пейдж Дилейни е повикал полицията. Колата ѝ се намирала в подземния паркинг. И четирите врати били отворени, а алармата пищяла. Телефонът и пистолетът ѝ били вътре.
Исках да кажа нещо, но не можех. Дъхът ми се бе спрял в гърлото.
— Върнал се е — каза Блох.
8. Еди
Централният офис на ФБР в Манхатън се намираше на Федерал Плаза 26. Бюрото има още пет офиса в Ню Йорк, наречени районни управления, разпръснати из целия град. Районното управление в „Джамейка“, до летище „Кенеди“, се помещаваше в модерна стъклена сграда на Кю Гардън Роуд. Заемаше един цял етаж. В същата сграда имаше също така денонощен фитнес, агенция за наемане на болногледачки, училище за бармани, фризьорски салон и офис на застрахователен брокер.
На входа нямаше сериозна охрана.
Блох ме чакаше пред сградата, облечена с черна тениска под черното спортно яке, тесни джинси и ботуши със стоманени бомбета. Аз бях все така с тъмносиния костюм, но без вратовръзка. Бялата ми памучна риза беше разкопчана на врата.
— Адвокатите трябва да носят вратовръзки — каза Блох.
— Аз не съм като останалите.
— Забелязала съм.
— Някакви новини?
Тя поклати глава.
Пристъпихме към въртящата се стъклена врата, влязохме безпроблемно в сградата и взехме асансьора за офиса на ФБР. Сериозната охрана беше на този етаж. Метални детектори, ръчни и стационарни, скенери за багаж — през всичко трябваше да минем, преди да ни допуснат в приемната, която беше доста тясна. Четири твърди пластмасови стола. По два от всяка страна на вратата, обърнати към едно внушително бюро насреща, зад което седеше внушителна жена. Беше на шейсет и няколко и излъчваше самочувствието на човек с многогодишен опит. Извърна стола си към нас и ни изгледа над черните рамки на очилата си с дебели стъкла, като издаде устни напред.
— Какво обичате? — попита тя.
— Ние сме приятели на Пейдж Дилейни. Може ли да говорим с някой от дежурните агенти? Името ми е Еди Флин.
— Моля, седнете — каза тя и изчезна през страничната врата.
Не ѝ споменах, че съм адвокатът на Кари Милър, защото моментално щяха да ме изхвърлят от сградата.
Едва сега забелязах, че в чакалнята има друг човек, седнал на един от пластмасовите столове отстрани на вратата. Главата му беше наведена над коленете, което обясняваше защо не го бях видял. Докато се приближавахме към приемната, виждахме само облегалките на столовете през стъклената стена. Беше с тъмнокестенява къдрава коса и държеше ръцете си със сплетени пръсти на тила, сякаш се готвеше за аварийно кацане. Ние седнахме на двата стола от другата страна на вратата. Той изправи гръб, разтърка лице и ни огледа изпитателно.
Беше слаб и блед, с набола брада. Синята му риза и тъмният костюм сякаш бяха на много по-едър мъж, който бе преспал с тях, преди да му ги подари. Изглеждаше болнав и имах усещането, че в последно време е отслабнал много. Кафявите му очи обаче гледаха умно, без да се задържат дълго върху мен или Блох. Погледът му премина бързо и през двама ни, регистрирайки всеки детайл.
Ъгълчето на устата му помръдна, преди да заговори:
— Правилно ли чух? Вие сте приятели на Дилейни?
По акцента не можах да определя откъде е. Някъде от Източното крайбрежие, но само толкова.
— Точно така. Вие неин колега ли сте?
Не приличаше на федерален агент, освен ако не беше под прикритие.
— Бях някога — отвърна той. — А вие откъде я познавате?
— Помагала ни е по няколко случая. А веднъж спаси живота ми. Това значи много за мен.
Той кимна, но по погледа му разбрах, че не е доволен от отговора.