Съучастници

— Вие не сте ченге — каза той. — Но приятелката ви е била.

Блох вдигна рамене.

— Казвам се Еди Флин. Адвокат съм, а това е Блох, моята детективка.

— Къде сте служили? — попита я той.

— Къде ли не.

Преди мъжът да беше успял да се представи, от вратата зад бюрото се появи един агент. Всичко в него беше чисто и изрядно. Вратовръзката, ризата, костюмът, прическата. Беше като изваден от кутия.

Той заобиколи бюрото, хвърли бегъл поглед към мъжа на стола, но не каза нищо. Приближи се към мен и протегна ръка.

— Господин Флин, аз съм специален агент Бил Сунг. Благодарни сме ви, че се отбихте, но засега нямаме какво да ви съобщим. Оценяваме вашата загриженост и ще ви уведомим, когато знаем нещо повече, но в този момент е най-добре да се приберете у дома. Нищо не можете да направите.

— Казахме си, че може да сме ви от помощ. Блох е отлична детективка. Ако ви трябват още един чифт очи…

— Не, благодаря. Репутацията на Блох говори сама за себе си, но ще се оправим. Всички агенти в щата са привлечени да издирват…

— Откъде знаете, че Пясъчния човек я е отвлякъл? — попита Блох.

При нея нямаше предисловия. Право за гушата. Всеки път.

Бил се спря на средата на изречението си със зяпнала уста. Виждаше се как пресмята нещо наум, преди да отговори.

— Тази информация все още не е публично разгласена.

— По радиото само за това говорят. Откъде знаете, че е бил той? — отново попита тя.

Видях мъжът на стола да обръща глава към нея, явно заинтригуван.

— Не мога да ви кажа, но сме напълно сигурни, че е той. Мислим също, че е жива, засега.

Блох стана от стола си, извисявайки се със седем-осем сантиметра над Сунг.

— Дилейни е приятелка на Еди. Той е много загрижен.

— Тя е и моя приятелка — каза Бил. Мускулите на челюстта му се свиваха и разпускаха.

— Тогава нека ви помогнем.

— Можем да се справим и сами.

Блох кимна пак, после се обърна и тръгна към коридора. С което ми показа, че срещата ни е приключила.

— Бил, разреши ми просто да хвърля един поглед — обади се мъжът на стола.

— Не. Никой от вас няма да се намесва. Стойте настрана и ни оставете да си вършим работата — отсече Бил и изчезна през вратата зад бюрото.

Мъжът се надигна от стола, преметна износена кожена чанта през омачканото рамо на сакото си и се приближи към мен.

— Надявах се да ме допуснат да вляза. Щяха да ме улеснят. Сега ще трябва да свърша всичко по трудния начин. И така, искате ли да намерите Дилейни?

Кимнах.

— Чувал съм за вас, господин Флин. Казват, че сте умен мъж. А ако сте приятел на Дилейни, значи сте свестен човек по моите разбирания. Мисля, че знам къде да започнем да я търсим.

— Къде?

— Имате ли кола?

— Да, искате да ви следвам ли?

— Не, трябва ми транспорт.

— Кой сте вие?

Той ми подаде ръка и аз я поех. Хватката му беше необичайно силна.

— Казвам се Гейбриъл Лейк — каза. — Ловец на серийни убийци.

9. Еди

Бях взел такси до бюрото на ФБР в Манхатън, знаейки, че Блох ще ме чака там. Тя отвори с дистанционното вратите на джипа и аз седнах до нея, а Лейк — зад мен.

— Къде отиваме? — попита Блох.

— Тази вечер много полицейски коли са се струпали пред някакъв хотел — каза Лейк. — Също и сапьорен взвод, и федерални ченгета. Не е подаден обичайният сигнал за тревога, както когато имаме терористична заплаха, така че вероятно става дума за нещо друго, за което е било нужно да изпратят петдесет униформени, спецотряд, сапьори и ФБР. Предполагам, че е Пясъчния човек. „Грейдис Ин“ е на десетина минути от тук.

Блох включи телефона си в контакта за зареждане и започна да търси адреса в навигационната система на колата.

— Знам го този хотел — казах аз. — Бил съм там и преди.

Освен полицейските коли на паркинга имаше още две. Не бях идвал тук от онази нощ, когато срещнах Джошуа Кейн — убиеца, успял да се промъкне сред съдебните заседатели по едно от моите дела. Сега сградата изглеждаше още по-разнебитена. Покривът беше по-хлътнал от преди, още боя се беше олющила от стените и дограмата, а градината и ливадите наоколо бяха напълно запуснати, обрасли с трева и бурени до кръста.

Блох спря джипа на тесния паркинг, слезе и тръгна към полицейските коли, преградили входа на хотела.

— Не искаш ли да отидеш с нея? — попитах Лейк.

— Как не! — отвърна той. — Не съм любимец на ченгетата.

— Нито пък аз. Значи работата ти е да издирваш серийни убийци?

— Едно време беше.

— Оттам ли познаваш Дилейни?

— Тя ми беше инструктор в Звеното за поведенчески анализи. Беше моя наставничка, но и нещо повече от това. Приятели сме. Подкрепяла ме е…

Лейк замълча и аз погледнах през рамо. В очите му прочетох спомена за друго време, за друго място, където е имало само страх и болка. Светлината от таблото хвърляше оранжеви отблясъци върху лицето му, сякаш беше застанал пред камина с изкуствен пламък.

— Съжалявам… — Гласът му трепереше, думите засядаха в гърлото му. — Тя означава много за мен, господин Флин.

Кимнах. Дилейни беше от добрите. Ако бе вървяла срещу течението заради него, рискувайки професионалната си репутация, това означаваше, че и той е от добрите.

Лейк се покашля, погледна през предното стъкло и каза:

— Блох се връща.