Съучастници

— Не е знаел — отвърна Блох. — Комбито е в задната част на паркинга. Но докато сапьорите са били в сградата, вниманието на всички полицаи е било насочено към нея. Не са се интересували какво се случва на паркинга на петнайсетина метра зад тях. Той е изчакал търпеливо момента да се вмъкне в колата на Дилейни. Тя просто го е улеснила. Трябва да огледаме в сградата ѝ.

— Знам къде се намира — каза Лейк.

10. Еди

Само сградите, построени през последните четиресет години, имат подземни паркинги. Не са толкова много, но са повече, отколкото може да си представи човек. ФБР наема апартамент в една такава сграда в източната част на Централен Манхатън.

Входът на подземния паркинг беше препречен от две патрулни коли. Невъзможно беше да се премине покрай тях. Паркингът беше местопрестъпление и дори репутацията на Блох не бе в състояние да повлияе на полицаите, застанали на пост пред рампата.

Един от тях посегна към радиостанцията си, каза нещо по нея, после се качи на колата и я премести на заден ход. Другият направи същото, освобождавайки пътя на сив седан, който зави от улицата надолу по рампата и мина през бариерата, която беше блокирана във вдигнато положение. Не виждах шофьора, но единият от мъжете на задната седалка беше Бил Сунг. Веднага щом колата мина между двете патрулки, те отново запречиха входа.

— Този на задната седалка беше Сунг — каза Лейк.

— Да влезем вътре — предложих аз.

Блох паркира малко по-нататък на улицата и тримата тръгнахме обратно към сградата. Входът беше двукрила стъклена врата. Отстрани имаше домофонна уредба с клавиатура и табелка с указания.

— Кой номер е апартаментът на Дилейни? — попитах аз.

— Хиляда и единайсет — отвърна Лейк.

Когато от ФБР получат известие, че техен агент е изчезнал, се извършват няколко задължителни проверки. Мобилен телефон. Жилище. Свидетели.

Тази вечер в апартамента на Дилейни трябваше да е пристигнал екип. След като са го намерили празен, те сигурно бяха разпитали съседите — кога за последно са я виждали и дали са забелязали нещо подозрително.

Набрах на клавиатурата номер 1012. Последва сигнал за позвъняване и веднага след това мъжки глас каза:

— Да?

— Тук е ФБР, говорихме с вас преди малко. Бихте ли натиснали бутона, за да влезем, ако обичате?

Чу се бръмченето на автоматичната брава. Блох бутна входната врата. Взехме асансьора, за да слезем две нива надолу, до паркинга. Всички подземни паркинги си приличат. Голи стоманени колони и луминесцентни лампи. Жълта и бяла маркировка по специално обработените бетонни подове със задължителната локвичка вода под някой теч, който никога не престава да капе. И миризмата на изгоряло моторно масло и стари отпадъци.

Около колата на Дилейни се бяха струпали криминалисти в сини предпазни костюми за работа с опасни вещества. На 6-7 метра встрани беше застанал Бил Сунг, заобиколен от още няколко агенти. Всичките мъже. Всичките в едни и същи костюми, черни или тъмносини. И с еднакви прически с изключение на един, който си беше обръснал главата.

Надявах се да не ни забележат и да се приближим до колата на Дилейни, за да я огледаме по-добре. Отчасти защото исках да видя дали Пясъчния човек не е оставил и други предупреждения, но най-вече за да проверя за кръв по седалките и таблото. В подземния паркинг беше студено, но усетих по тила си струйка пот. Не исках да загубя още една приятелка. Двамата с Блох пристъпихме тихо към колата.

— Здрасти, Бил — поздрави Лейк.

Блох изруга през зъби, като посочи с глава Лейк.

— Харесва ми тоя тип — казах аз.

— Ама как се… Не бива да сте тук. Разкарайте тия хора веднага — изкомандва Сунг.

Агентите, които го бяха наобиколили, тръгнаха целеустремено към нас.

— Чакай, знаем как е влязъл в сградата — каза Лейк. — Бил е скрит в колата на Дилейни на задната седалка. Даниъл Милър ви е побъркал с бомбената заплаха в хотела. Била е за отвличане на вниманието. Криел се е в старото комби на паркинга и докато всички са чакали да излезе сапьорният екип, той се е вмъкнал в колата ѝ.

Сунг замълча, но виждах как бурмичките в главата му се въртят бясно. Преди първият агент да бе посегнал, за да сложи ръка на рамото ми, той им нареди да почакат. После ни повика с жест.

— Щом толкова много знаете, какво означава това? — попита той и вдигна един айпад. — Предава на живо от колата на Дилейни ей там.

Погледнах към другия край на паркинга и видях камера, насочена право към колата. Имаше нещо върху таблото. След миг вече знаех какво е.

Предметът беше може би трийсетина сантиметра висок. Беше закрепен между таблото и предното стъкло. Отначало ми заприлича на две чаши за уиски, поставени една върху друга в дървена рамка.

Взрях се в екрана.

Беше пясъчен часовник. В горната половина оставаше много малко пясък. През гърлото в симетричната долна половина се стичаха песъчинки.

— Колко време остава? — попитах аз.

— Някъде около десетина минути. Смятаме, че е предвиден да отмерва четири часа. Не е имало никакви искания. Никакви опити за установяване на контакт. Само тоя шибан пясъчен часовник.

— Как я е извел от сградата?