Сватбата на Беки Б.

— Виж какво, Робин, все още не се чувствам особено добре. Може би ще бъде възможно да… да пренасрочим останалата част от срещата ни за друг път?

— Да, разбирам — потупва ме по рамото тя. — Ще те оставя да си почиваш на спокойствие.

— Между другото — изричам небрежно, докато вървим към вратата, — питах се… Нали се сещаш за онази клауза по неустойката, която имаш по договора си?

— Да? — усмихва ми се лъчезарно Робин.

— Просто от любопитство — изсмивам се аз. — Случвало ли ти се е някога наистина да я получиш?

— О, само няколко пъти — отсича Робин, замисля се и допълва: — Едно глупаво момиче се опита да избяга в Полша… но накрая я открихме… До скоро, Беки!

— До скоро! — отвръщам аз, като се старая да й отговоря на жизнерадостния тон. А после затварям вратата с разтуптяно сърце.

Ще ме хване! Всичко е въпрос само на време!

* * *

Веднага щом пристигам на работа, набирам номера на офиса на Люк и чувам гласа на асистентката му — Джулия.

— Здравей! — започвам, — Мога ли да говоря с Люк?

— Люк се обади, че е болен — отговаря тя изненадано. — Ти не знаеше ли?!

Втренчвам се в телефона слисано. Люк си е взел болнични?! Дяволите го взели! Очевидно неговият махмурлук се е оказал по-тежък и от моя!

Мамка му! А аз едва не го издадох!

— Да бе, вярно! — Побързвам да замажа положението. — Разбира се, че е болен! Даже е много болен. Има кошмарна треска. И нещо със… хммм… стомаха. Просто за момент забравих, това е всичко. Извинявай.

— Е, предай му нашите най-добри благопожелания за бързо оздравяване!

— Непременно!

Затварям слушалката и си давам сметка, че май малко попрекалих. Така де, не че някой може да уволни Люк, защото си е взел болнични, не съм ли права?! В крайна сметка компанията си е негова. И той е шефът.

В интерес на истината, даже съм много доволна, че си е взел свободен ден.

И все пак… Люк да се разболее… Та той никога досега не е боледувал!

И никога досега не е ходил да бяга за здраве! Ама какво става тук все пак?!

* * *

След работа трябваше да ходим с Ерин за по едно питие, но се налага да й се извиня, за да се прибера вкъщи. Когато влизам вкъщи, апартаментът е мрачен и в първия момент си казвам, че Люк още не се е върнал. Но после го зървам, седнал на масата в тъмнината, облечен с анцунг и стара тениска.

Най-после! Най-сетне двамата. Окей. Значи това е моментът. Сега най-накрая ще му разкажа всичко.

— Здрасти! — поздравявам и се настанявам на стола до него. — По-добре ли си вече? Обадих се в работата ти и оттам ми казаха, че си болен.

Мълчание.

— Не бях в подходящото състояние на духа, за да отида на работа — отвръща накрая Люк.

— И какво прави цял ден? Наистина ли ходи да тичаш?

— Отидох на дълга разходка — отговаря той. — И много мислих. Мислих за много неща.

— За какво? За… майка си ли? — питам предпазливо.

— Да. За майка ми. И за още много други неща. — Обръща се и за моя огромна изненада забелязвам, че не се е бръснал. Мммм. Май доста ми харесва необръснат.

— Но иначе си добре, нали?

— Точно в това е въпросът — казва той след кратка пауза. — Добре ли съм наистина.

— Може би просто снощи си прекалил с пиенето — отбелязвам и започвам да си събличам палтото, за да обмислям по-добре думите си. — Люк, слушай какво. Искам да ти кажа нещо наистина много важно. Отлагам го вече седмици наред…

— Беки, мислела ли си някога за капана, който представлява Манхатън? — прекъсва ме неочаквано Люк. — Замисляла ли си се изобщо по този въпрос?

— Хммм. Май не — отвръщам озадачено. — Не бих казала, че съм се замисляла.

— Това е нещо като… метафора на самия живот. Мислиш си, че притежаваш свободата да отидеш където ти се прииска. Но всъщност… — И прокарва въображаема линия с пръста си по средата на масата. — Всички ние сме контролирани. Нагоре или надолу. Наляво или надясно. Нищо по средата. Няма никаква друга алтернатива.

— Ясно — кимвам след известен размисъл аз. — Абсолютно прав си. Но проблемът в случая е, че…

— Животът трябва да бъде открито пространство, Беки! Човек трябва да бъде в състояние да върви в която посока си пожелае!

— Предполагам, че…

— Днес пресякох острова от единия до другия му край.

— Наистина ли?! — опулвам се аз. — И… защо?

— На един етап вдигнах поглед и осъзнах, че съм обкръжен отвсякъде от административни сгради. Слънцето се отразяваше в армираните стъкла на прозорците. Отскачаше ту напред, ту назад от тях.

— Звучи приятно — отбелязвам напълно неадекватно аз.

— Разбираш ли какво искам да ти кажа? — пита той и ме пронизва с поглед и едва в този момент аз съзирам пурпурните сенки под очите му. Господи, ама той изглежда буквално съсипан! — Светлината влиза в Манхатън и… попада в капан! В капана на собствения си свят, отскачаща напред-назад, без възможност за какъвто и да било изход!

— Е… ами… предполагам, че е така… Само дето понякога все пак вали, не мислиш ли?

— И хората си остават все същите.

— Така ли?