Сватбата на Беки Б.

— Точно в такъв свят живеем с теб сега. В самоотразяващ се, самовлюбен свят. И напълно безсмислен. Спомняш ли си онзи човек в болницата? На тридесет и три години — и с инфаркт! Ами ако беше умрял?! Дали тогава щеше да може да каже, че е проживял пълноценно живота си?

— Амиии…

— А аз дали съм проживял пълноценно живота си? Бъди честна с мен, Беки! Погледни ме и ми отговори честно!

— Е… ами… разбира се, че си го проживял.

— Глупости! — Взема напосоки едно прескомюнике на „Брандън Къмюникейшънс“ и се вторачва в него. — Ето в това се е превърнал животът ми. В безсмислени информационни бюлетини. — И за мое огромно изумление започва да го къса на дребни парченца. — В шибани, безсмислени, гадни информационни бюлетини!

Неочаквано забелязвам, че е започнал да къса и извлечението от общата ни банкова сметка.

— Люк! Това е нашата банкова сметка!

— И какво от това?! Има ли някакво значение?! Само някакви си безсмислени цифри! На кого му пука?!

— Ама… нали…

Тук нещо определено не е наред!

— Какво значение има всичко това?! — възкликва и започва да разпръсква късчетата хартия по целия под, а аз едва устоявам на изкушението да се наведа и да започна да ги събирам. — Беки, ти беше абсолютно права!

— Била съм права ли?! За какво?! — подскачам като ужилена.

Тук със сигурност нещо не е наред!

— Всички сме обсебени от материализъм! Обсебени от манията да преуспеем на всяка цена! От парите. От стремежа си да впечатляваме определени хора, които никога не могат да бъдат впечатлени, каквото и да… — Не довършва, едва поемащ си дъх. — Но никой не проумява, че най-важното нещо е човечността! Би трябвало да познаваме и бездомници! Би трябвало да познаваме дори и боливийски селяни!

— Ами… да де… — вметвам аз. — Но все пак…

— Днес цял ден си повтарям нещо, което ти ми каза преди известно време. И сега не съм в състояние да го забравя.

— И какво точно съм казала? — питам нервно.

— Каза, че… — Спира, като че ли се опитва да ме цитира максимално точно. — Каза, че всички ние сме на тази планета за прекалено кратък срок. И когато накрая направим равносметка, кое ще натежи? И кое е по-важно: да знаеш как са балансирани няколко безсмислени цифри, или да си сигурен, че си бил такъв, какъвто си искал да бъдеш?!

Зяпвам изумено.

— Ама… това просто си го измислих ей така! Тогава не говорех сериозно!

— Аз изобщо не съм човекът, какъвто искам да бъда, Беки! И въобще не вярвам, че някога ще успея да стана такъв, какъвто искам да бъда! Досега живеех в голяма заблуда. Бях обсебен все от неправилните неща…

— Хайде, стига! — стискам му окуражително ръка. — Ти си Люк Брандън! Ти си преуспял и много красив, и богат…

— Но не съм човекът, който трябваше да стана! Проблемът е, че вече не си спомням кой беше този човек. И не знам какво искам да стана… какво искам да сторя с живота си… по кой път да поема… — Той се отпуска върху масата и заравя лице в ръцете си. — Беки, нуждая се от отговори! От важни отговори!

Направо не мога да повярвам! Моят Люк преживява криза на средната възраст!

Секънд Юниън Банк

Уолстрийт № 300

Ню Йорк

----------------------------------------------------------------------------

Мис Ребека Блумууд

Западна 11-та улица № 251, ап. Б

Ню Йорк

23 май 2002 г.

Скъпа мис Блумууд,

Благодаря Ви за писмото от 21 май. Радвам се, че започвате да ме възприемате като добър приятел, а в отговор на Вашия въпрос, моят рожден ден е на 31 октомври.

Напълно съм съгласен с Вас, че сватбите са скъпо удоволствие. За съжаление обаче в настоящия момент не съм в състояние да увелича Вашия кредитен лимит от 5000 долара на 105 000 долара.

Вместо това мога да Ви предложа увеличение от 6000 долара, като само ми остава да се надявам, че и това ще Ви помогне донякъде.

Искрено Ваш:

Уолт Питмън,

директор отдел „Връзки с клиенти“.