Сватбата на Беки Б.

— Ти се оказа права още от самото начало, Беки. Дойдох в Ню Йорк, за да впечатля майка си. Исках да я накарам да се закове на улицата, да се обърне и… и да се втренчи в мен и… и да се гордее.

— Но тя наистина се гордее с теб!

— Нищо подобно — заявява спокойно той и се усмихва половинчато. — Би трябвало отдавна да се откажа.

— Недей! — изричам, като че ли с известно закъснение.

Поемам ръката на Люк в своята, обзета от абсолютно безсилие. Чувствам се напълно защитена и разглезена в сравнение с него. Израснах със съзнанието, че мама и татко ме смятат за най-хубавото нещо в целия свят, със съзнанието, че те ме обичат и че винаги ще ме обичат, независимо от глупостите, които ръся след себе си. И откакто се помня, непрекъснато се усещам сгрявана от огъня на сигурността, с която те ме обгръщат.

— Съжалявам — прошепва накрая Люк. — Прекалено много те занимавам с моите истории. По-добре да забравим за това. Ти за какво искаше да говорим?

— Нищо — побързвам да отговоря. — Това… няма значение. Може да почака.

Изведнъж сватбата ми се струва на светлинни години далече. Превръщам прецизните си бележки по речта в плътна топка хартия, която изхвърлям в кошчето за боклук. После обхващам с поглед претъпканата стая. По масата се валят писма, в ъглите се въргалят подаръци, навсякъде натурия. Невъзможно е да избягаш от собствения си живот, когато обитаваш манхатънски апартамент.

— Хайде да излезем и да похапнем някъде — предлагам аз и рязко се изправям. — А после можем да отидем на кино, ако искаш.

— Не съм гладен — смотолевя Люк.

— В случая няма значение. Това място тук е прекалено… пренаселено — отсичам и подръпвам Люк за ръката. — Хайде де, нека излезем навън! И просто да забравим всичко! Абсолютно всичко!

* * *

Излизаме и тръгваме под ръка към киното. Гледаме някакъв филм за мафията. Когато свършва, изминаваме още две преки и се озоваваме в едно малко, уютно ресторантче, което много обичаме, и си поръчваме червено вино и ризото.

Никой не споменава името на Елинор. Вместо това си говорим за детството на Люк в областта Девън. Той ми разказва за пикниците на плажа и за къщичката в дървото, която баща му му построил в градината, и как малката му полусестра Зоуи непрекъснато се мъкнела след него с всичките си приятелки и го подлудявала. После ми разказва и за Анабел. За това колко фантастична е била майка му и колко мила е била с всички и как той нито веднъж не бил почувствал, че тя обича собственото си дете Зоуи повече от него самия.

А после подхващаме постепенно и теми, за които никога досега не сме говорили. Като например да си имаме наши деца. Люк иска да има три. Аз искам… честно да ви призная, след като станах свидетел на родилните мъки на Сузи, засега изобщо не ми се мисли дори и за едно, обаче не смея да му го призная. Кимвам, когато той добавя „та дори и четири“, и се питам дали няма да е възможно да се престоря, че съм бременна, а всъщност да ги осиновя.

Към края на вечерта усещам, че Люк се чувства много по-добре. Тръгваме си за вкъщи, просваме се на спалнята и заспиваме като къпани. По някое време на нощта аз се събуждам и забелязвам, че Люк стои до прозореца, втренчен в нощта навън. Но преди да разбера дали сънувам или не, отново съм заспала.

* * *

На следващата сутрин се събуждам с пресъхнала уста и жестоко главоболие. Люк вече е станал и го чувам да трака нещо из кухнята, така че решавам, че сигурно ми приготвя вкусна закуска. Няма да откажа малко кафе, а може би и препечена филийка. А после…

Стомахът ми притреперва нервно. Трябва да изплюя камъчето. Трябва да му кажа веднага за двете сватби.

Снощи си беше за снощи. Никой не може да отрече, че нещата изобщо не бяха в моя власт. Но сега вече е сутрин и аз не съм в състояние да чакам повече. Знам, че моментът е крайно неподходящ и че това е последното нещо, с което точно сега трябва да му пълня главата, но нямам избор. Просто трябва да му кажа.

Чувам го как върви по коридора и си поемам дълбоко дъх, за да се успокоя.

— Люк, искам да ти кажа нещо — започвам веднага щом той отваря вратата. — Знам, че моментът е крайно неподходящ, но наистина трябва да поговорим. Имам голям проблем.

— Какъв проблем? — пита Робин, влизайки в стаята. — Надявам се, че няма нищо общо със сватбата, нали?! — Облечена е в бледосин костюм и кожени обувки с кръгли бомбета, а в ръцете си носи поднос с храна за закуска. — Ето, скъпа! Пийни си малко кафе, за да се разсъниш!

Да не би да сънувам? Какво прави Робин в моята спалня?!

— Аз ще си взема само една кифличка — изчуруликва весело тя и изчезва от стаята.

Отпускам се немощно на възглавницата си, а главата ми пулсира, като се опитва да проумее какво прави точно тя тук.

Внезапно в съзнанието ми изниква филмът за мафията от снощи и сърцето ми се свива ужасено. Господи! Ама това е очевидно!

Тя е разбрала за другата сватба и сега се готви да ме убие!

В този момент Робин отново се появява на прага на спалнята с кошничка кифличкн в ръка и ми се усмихва, докато ги оставя на леглото. Аз я гледам ококорено, неспособна да помръдна от ужас.