Сватбата на Беки Б.

— Ясно — кимва Лоръл и влиза спокойно в пробната. — Остави я на мен.

— Какво? Кой е тук? — извърта безпомощно Ейми глава при звука на гласа на Лоръл. — Исусе Христе! Не! Да не би да е…

— Точно така — изрича смразяващо Лоръл. — Аз съм!

* * *

Стоя си аз пред вратата на моята пробна, като се опитвам да не обръщам внимание на крясъците вътре. След няколко минути Кристина излиза от офиса си и се приближава към мен.

— Беки, какво става тук?

— А, нищо. Просто… Лоръл срещна своя отдавнашна позната и… Реших да ги оставя малко насаме. — Отвътре до нас достига нещо като „туп-туп-туп“ и аз се изкашлям колкото мога по-силно. — Мисля, че те… си бъбрят.

— Бъбрят си значи — поглежда ме изпитателно Кристина.

— Точно така! Бъбрят си!

Внезапно вратата се разтваря и оттам се появява Лоръл, стиснала в ръка връзка ключове.

— Беки, ще се наложи да прескоча до апартамента на Ейми, а на нея май ще й се наложи да ме поизчака тук. Нали така, Ейми?

Надниквам в пробната. Ейми се е свила в единия от ъглите, все така по бельо — вече без смарагдовия медальон — и изглежда като пострадала от боен стрес. Кимва, без да изрече и думица.

Когато Лоръл се отдалечава, Кристина ме поглежда, неспособна да повярва на очите си.

— Беки…

— Добре! — възкликвам аз по посока на Ейми с най-добрия си професионално жизнерадостен тон. — Така и така ще чакаме, какво ще кажете да изпробваме още няколко рокли?

* * *

Четиридесет минути по-късно Лоръл се връща, а очите й светят от радост.

— Успя ли да вземеш всичко останало? — питам нетьрпеливо.

— Взех абсолютно всичко!

От другия край на отдела ни Кристина вдига глава към нас, после извръща поглед и го забива в противоположната посока. И без това спомена, че единственият начин да не ме уволни зареди онова, което току-що стана, е да не знае какво е станало.

Така че в общи линии постигнахме съгласие, че тя не знае нищо за случилото се.

— Заповядай! — хвърля Лоръл ключовете на Ейми. — Вече можеш да тръгваш. И предай поздравите ми на Бил. Той напълно те заслужава.

Без да каже каквото и да било повече, вече напълно облечената Ейми скача на крака и тръгва да излиза.

— Почакай! — извиква след нея Лоръл. — Сети ли се да благодариш на Беки?

— Аз… хмм… — Ейми ме поглежда притеснено и изрича: — Благодаря ти, Беки!

— Няма защо — отвръщам неловко аз.

И докато Ейми се носи почти на бегом към ескалатора, Лоръл ме прегръща и казва:

— Беки, ти си истински ангел! Не знам как ще ти се отплатя за всичко, което стори за мен! Само кажи какво искаш, и то ще бъде твое!

— Не бъди глупачка! — изкисквам се аз. — Просто исках да ти помогна!

— Говоря ти напълно сериозно!

— Лоръл…

— Настоявам! Само кажи, и всичко ще пристигне точно навреме за сватбата ти!

Моята сватба…

Все едно някой отвори прозореца и пусна студения въздух вътре.

В цялото това вълнение на момента успях да забравя за нея. Но за кратко. И ето, че сега всичко се стоварва обратно върху главата ми. С пълна сила.

Моите две сватби. Моите два провала.

Като два влака, носещи се с бясна скорост към мен. Все по-бързо и бързо. И всеки път, когато отклоня поглед от тях, установявам, че те са се приближили още повече. С всяка изминала минута се ускоряват все по-съдбоносно. Ако успея да избегна единия, неминуемо ще бъда блъсната от другия.

Вдигам поглед към топлите, открити очи на Лоръл и единственото, което ми се иска да направя в този момент, е да се отпусна в прегръдките й и да прошепна безпомощно: „Моля те, оправи ми живота!“

— Каквото и да поискаш, твое е! — повтаря тя и стиска приятелски рамото ми.

Когато се запътвам обратно към моята пробна, установявам, че адреналинът ми се е изпарил безвъзвратно. Усещам, че познатата, изтощителна тревога отново се завръща и пак ме загризва. Ето че измина още един ден, а от онова брилянтно разрешение на проблема няма и следа. И аз нямам никаква представа какво ще правя. А времето ми май е на свършване.

Вероятно истината е простичка — не мога да разреша този проблем със собствени сили. Отпускам се на стола си и си казвам: „Имам нужда от помощ! Може би от пожарната или от Групата за бьрзо реагиране?“

Или може би просто от Люк.

Петнадесет

Пристигам у дома удивително спокойна. Всъщност, изпитвам даже облекчение. Опитах всичко — и ето, че стигнах до края на пътя. Не мога да направя нищо повече, освен да призная всичко пред Люк. Той безспорно ще бъде шокиран. Може би дори ще побеснее. Но поне вече ще знае.