Сватбата на Беки Б.

Гласът му е напълно безизразен и това вече започва сериозно да ме тревожи.

— Какво искаш да кажеш с това? — питам.

— Искам да кажа, че той я е молил да ми позволи да й погостувам за малко — изрича Люк с равен тон. — Предлагал е да поеме разходите за хотела. Предлагал е да ме придружи. Молел е отново и отново. А аз никога нищо не разбрах за това. — Присяга се, изважда два листа и ми ги подава. — Ето, убеди се сама.

Опитвайки се да прикрия шока си, аз ги преглеждам повърхностно, като хващам тук-таме по някоя фраза: „Люк отчаяно жадува да зърне майка си… не може да разбере твоето отношение…“

— Тези писма обясняват много неща. Оказва се, че нейният съпруг в края на краищата е нямал нищо против да ме вземат при тях. Даже ми изглежда доста свестен човек. Той е бил съгласен с баща ми, че би трябвало да им погостувам малко. Но тя не проявила никакъв интерес към предложението. — Тук той свива рамене и добавя: — И защо да проявява, като се замисли човек?!

„…интелигентно, любвеобилно момче… изпуска прекрасна възможност…“

— Люк, но това е… ужасно — изричам аз ни в клин, ни в ръкав.

— А най-лошото от всичко е, че някога си изкарвах всичко на родителите ми. Когато бях тийнейджър, искам да кажа. За всичко обвинявах тях.

Пред очите ми внезапно изникна Анабел с нейното мило, добро лице. Видях и бащата на Люк, приведен над бюрото си, как пише тайничко тези писма. И сърцето ми се изпълни с огромна ненавист към Елинор. Тя не заслужава нито Люк, нито каквото и да било семейство въобще!

Настъпва тишина, нарушавана единствено от барабанещия по прозорците отвън дъжд. Протягам ръка и стискам ръката на Люк, като се опитвам да му предам цялата си любов и разбиране, които пазя за него.

— Люк, сигурна съм, че родителите ти прекрасно са те разбирали. И че… — Тук преглъщам всичко, което действително ми се иска да кажа за Елинор. — И че Елинор всъщност много е искала да й дойдеш на гости. Искам да кажа, че сигурно й е било трудно или… или че верятно често е отсъствала от дома си и че…

— Има нещо, което никога досега не съм ти казвал — прекъсва ме неочаквано той. — Не съм казвал на абсолютно никого. — Вдига глава, поглежда ме и заявява: — Когато бях на четиринадесет, дойдох да видя майка си.

— Какво?! — облещвам се срещу него аз. — Но нали си ми казвал, че никога…

— От училището ни организираха една екскурзия до Ню Йорк. Борих се със зъби и нокти да ме включат в нея. Мама и татко бяха против, разбира се, обаче накрая се предадоха. Казаха ми, че майка ми в този момент отсъствала, иначе с радост би се срещнала с мен, обаче…

Протяга ръка към бутилката и си налива ново уиски.

— Не можех да се въздържа. Трябваше на всяка цена да я видя! За всеки случай — може пък информацията им да не е била вярна. — Втренчва се в нищото пред себе си, прокарва пръст по ръба на чашата и продължава: — И така… към края на екскурзията имахме един свободен ден. Всички останали трьгнаха към Импайър Стейт Билдинг. Обаче аз се измъкнах от групата. Имах адреса й, така че пристигнах и седнах на стълбите пред входа. Това беше друга кооперация, не тая, в която живее сега — разположена малко по-нагоре по Парк авеню. Та, както казах, седнах на стълбите, а хората минаваха покрай мен и ме гледаха странно, но нищо не казваха.

Люк отпива от уискито си, а аз съм вперила поглед в него и не смея нито да мърдам, нито да шавам, нито дори да дишам.

— И тогава, към дванайсет часа от входа излезе една жена. Имаше тъмна коса и красиво палто. Познавах лицето й от снимките. Това беше моята майка. — Замълчава няколко секунди. — Аз се изправих. Тя вдигна очи и ме видя. Вторачи се в мен за около пет секунди, след което се обърна, сякаш изобщо не ме бе видяла. — Затваря очи и добавя: — Нямах възможност дори да направя и крачка към нея.

— И какво… какво направи после? — питам с разтреперан глас.

— Тръгнах си. Разхождах се из града. И се опитвах да се самоубедя, че тя не ме е познала. Това си казвах. Това си повтарях на всяка крачка. Че тя изобщо няма представа как изглеждам сега. Че изобщо не би могла да се сети, че това съм аз, нейният син.

— Е, може пък да е било точно така! — побързвам да намеря светъл лъч аз. — Как би могла да знае как си…

Не довършвам, защото точно в този момент той протяга ръка към син, избелял плик за въздушна поща с нещо, прикрепено с кламер към него.

— Това е писмото, което й е писал баща ми, за да я уведоми, че ще бъда в Ню Йорк — обяснява той, смъква бялото листче и аз с изненада установявам, че това е гърбът на снимка. — А това тук съм аз.

Вглеждам се в очите на младия тийнейджър. На четиринадесетгодишния Люк. Облечен е в училищната си униформа, подстрижката му е отвратителна и никой не би могъл да го познае, ако не знае, че е той. Единственото, което е непроменено, са тъмните му пронизващи очи, с които наблюдава света със смесица от решителност и надежда.

Няма какво да кажа. Докато гледам недодяланото му, нелепо тийнейджърско лице, ми идва да се разрева.