Сватбата на Беки Б.

— В момента се намира в моята пробна! — продължавам с още по-снишен глас, като се оглеждам, за да се уверя, че никой не ме чува. — Джина, тя носи онзи медальон със смарагда! Сигурна съм, че е онзи, който е бил на бабата на Лоръл! Онзи, дето полицията не успяла да открие!

Настъпва продължителна пауза.

— Окей — отсича накрая Джина. — Ще измъкна Лоръл от срещата. Вероятно веднага ще дойде при теб. Само не пускай… онази да си тръгне!

— В никакъв случай! Благодаря ти, Джина!

Затварям телефона и за момент оставям неподвижна. Мисля. После се насочвам към моята пробна, като се старая да си придам колкото е възможно по-естествено изражение.

— И така! — изписуквам жизнерадостно, когато се появявам при нея. — Хайде да се заемем с пробването на рокли! И запомнете едно нещо, Ейми, огледайте всяка от тях много добре! Толкова, колкото желаете! Ако ще и това да е цял ден…

— Не желая да пробвам нищо повече — отсича Еймя и се обръща, облечена в прилепнала по тялото й червена рокля с пайети. — Ще взема тази.

— Какво?! — пребледнявам аз.

— Страхотна е! Вижте само как ми пасва! — И се завърта, като не изпуска отражението си в огледалото.

— Ама ние още не сме започнали!

— Е, и какво?! Аз вече взех решение! Искам тази! — заявява безапелационно тя и си поглежда часовника. — При това вече трябва да бързам. Бихте ли ми свалили ципа, ако обичате?

— Ейми… — започвам, като се старая да си запазя усмивката. — Наистина смятам, че трябва да пробвате още няколко, преди да вземете окончателното си решение!

— Но аз не желая да пробвам нищо друго! Вие имате много добро око!

— Нищо подобно! Тази рокля ви стои ужасно! — заявявам, без да мисля аз, и тя ме изглежда странно. — Искам да кажа… тук някъде имаше една прекрасна розова рокля, която исках да видя как ви стои, та… — Грабвам закачалката. — Представете си я върху вас! Или… или тази, с поло яката…

Ейми Форестър ме поглежда нетърпеливо и изрича:

— Ще взема тази. Бихте ли ми помогнали да я съблека, ако обичате?

Господи! Какво ще правя сега?! Как да я накарам да остане тук?

Поглеждам тайничко часовника на ръката си. Офисът на Лоръл се намира само на една-две пресечки оттук. Така че би трябвало да долети всеки момент.

— Бихте ли ми помогнали да я съблека? — повтаря Ейми, а гласът й придобива неприятни нотки.

— Да, разбира се! — кимвам притеснено. — Няма проблеми!

Протягам ръка към ципа на червената рокля с пайетите и започвам да го смъквам. В този момент ме осенява гениална мисъл.

— Защо си мисля, че ще бъде много по-лесно да я съблечете през главата? — отбелязвам.

— Окей — извиква нетърпеливо Ейми. — Както кажете.

Разкопчавам ципа още мъничко, а после вдигам прилепналата по тялото рокля точно над бедрата й, след което я мятам през главата й.

Аха! Падна ли ми в ръчичките! Плътната червена материя покрива напълно лицето й, но останалата част от тялото й е облечена само по бикини, сутиен и обувки с високи токове. Прилича на кръстоска между кукла Барби и коледна бисквитка.

— Хей! Нещо заяде! — започва да маха тя безпомощно с ръце, но раменете й са приклещени до главата от роклята.

— Наистина ли? — възкликвам изненадано. — Я виж ти! Случват се понякога такива неща.

— Добре де, тогава ме измъкнете!

Тя прави две крачки напред, а аз на свой ред отстъпвам, за да не ме сграбчи. Чувствам се като шестгодишна, която играе на „сляпа баба“ на някой детски рожден ден.

— Ама къде изчезнахте? — достига до мен приглушеният й, но безспорно бесен глас. — Измъкнете ме оттук!

— Ами… опитвам се — обаждам се най-сетне и дръпвам символично роклята, колкото да имитирам дейност. — Наистина сте се заклещили — извинявам се най-любезно. — Може би, ако се наведете малко и се поразтърсите…

Хайде де, Лоръл! Къде си? Отварям вратата на пробната и се оглеждам, но не я зървам никъде.

— Окей! Ето, че започва да става!

Обръщам се и за мой най-голям ужас зървам, че ръката на Ейми се е появила като че ли от нищото и незнайно как е успяла да докопа ципа с дългите си маникюри.

— Можете ли да ми помогнете да си сваля ципа? — обажда се тя.

— Ами… ще пробвам…

Сграбчвам ципа и започвам да го дърпам в посока, противоположна на тази, в която го дърпа тя.

— Ама той е заял! — извиква отчаяно тя.

— Да, виждам. Тъкмо се опитвам да го оправя!

— Ей, я почакайте малко! — виква тя неочаквано подозрително. — В коя посока дърпате?

— Аааз… в същата като вас…

— Здравей, Лоръл! — чувам отвън изненадания глас на Кристина. — Добре ли си? Да не би да съм забравила, че за днес имаш уговорен час?

— Не, нямам — отговаря тя. — Обаче Беки ми е приготвила нещо много интересно.

— Най-сетне! — отдъхвам си аз, притичвам до вратата и отварям.

Ето ти я и Лоръл, с почервеняло от превъзбуда лице, облечена в новата си пола на Майкъл Корс, съчетана по най-неподходящия начин с тъмносин блейзър.

Колко пъти да й повтарям кое с кое си върви?! Ааа! Май ще взема да правя неочаквани визити на клиентите си по-често! Да ги видя аз как си съчетават дрехите без мен!

— Ето я и нея — отсичам и кимвам по посока на хибрида между кукла Барби и коледна бисквитка, който все още се опитва да се измъкне от роклята си.