Сватбата на Беки Б.

— Какво? — вторачвам се объркано аз в телефона пред мен. — Но нали… нали точно затова се обадихте?! За да ми кажете, че сте открили къде се къса нишката! Да ми кажете, че можем да спечелим?!

— Не, госпожице Блумууд! Обадих се, за да ви предупредя, че ако съм на ваше място, веднага ще взема мерки за отменяне на всички сватбени приготовления в Англия.

Сякаш ме пронизва нож в гърба.

— Но… аз не мога да го направя! Точно там е главното! Майка ми е направила основен ремонт на цялата къща и всичко е готово, и… Това буквално ще я убие!

— В такъв случай се опасявам, че ще се наложи да платите на сватбената си агентка цялата неустойка!

— Ама… — Гърлото ми се стяга. — И това не мога да направя! Аз нямам сто хиляди долара! Не може да няма и друг начин, а?!

— Опасявам се, че…

— Не може да не се намери някакво брилянтно разрешение на проблема! — отсичам и отмятам назад коса, като се старая да не се паникъосвам. — Хайде де, моля ви! Предполага се, че вие сте най-умният човек в целите Съединени щати! Не може да не сте способен да измислите някакъв изход!

— Госпожице Блумууд, позволете да ви уверя, че прегледах договора ви от всички ъгли и посоки и съм длъжен да ви предупредя, че подобно брилянтно разрешение не съществува! Няма никакви вратички, от които да можете да се измъкнете! — Тук Гарсън Лоу въздъхва. — Може ли да ви дам три дребни съвета?

— Какви съвети? — питам и в душата ми проблясва нова надежда.

— Първият от тях е никога да не подписвате документ, преди първо да го прочетете.

— Това си го знам вече! — изкрещявам, преди да съм успяла да се спра. — Каква полза всички да ми го повтарят непрекъснато?!

— Вторият ми съвет е — и за това настоявам — веднага да кажете на вашия годеник как стоят нещата!

— А какъв е третият?

— Надявайте се на чудо!

* * *

Това ли ви бил адвокатът за милион долара хонорар?! Това ли му били съветите?! Кажете на годеника си и се надявайте на чудо! Бабината ти трънкина! Гаден тъпанар… отвратителен… скъпарски… нагъл…

Хайде, успокой се! Та аз съм много по-умна от него! И ще измисля нещо! На всяка цена! Знам си, че мога! Просто съм убедена, че…

Чакай малко!

Отправям се с ленива походка към кухнята й заварвам Люк вперил очи в празното пространство пред себе си.

— Здрасти! — поздравявам небрежно и прокарвам пръсти по облегалката на стола му. — Ей, Люк, ти нали имаш купища пари, а?!

— Нямам.

— Какво искаш да кажеш с това „нямам“? — отстъпвам нацупено. — Разбира се, че имаш!

— Имам авоари — отвръща Люк. — Имам и компания. Това не винаги е равнозначно на пари в брой.

— Хубаво де! — махвам нетърпеливо с ръка. — И сега ще се женим. Нали се сещаш за онези приказки: „Всички светски блага“ и тям подобни. Така че, в известен смисъл… — тук правя обмислена пауза — парите са и мои, нали?!

— Дааа. Би ли ми казала накъде биеш, все пак?

— Ами… искам да кажа… ако ти поискам малко пари, би ли ми дал?

— Няма проблеми. Колко ти трябват?

— Ех, ами… сто хиляди долара — отговарям, като се старая да звуча безгрижно.

Това най-сетне кара Люк да вдигне глава.

— Сто хиляди долара?!

— Именно! Така де, не че са толкова много…

Люк въздъхва.

— О, Беки, пак ли са ти останали очите някъде? Защото, ако пак става въпрос за някое кожено палто…

— Никакво палто! Това е… това е изненада!

— Изненада за сто хиляди долара?!

— Да — отговарям след кратка пауза, но май не звуча вече не така убедително.

Може би не това е брилянтното разрешение в края на краищата.

— Беки, сто хиляди долара са ужасно много пари!

— Да, знам — отвръщам. — Знам го много добре. Виж какво… добре де… няма значение. Забрави!

И побързвам да се измъкна от кухнята, преди да му е хрумнало да ме заразпитва.

* * *

Добре де, майната им на адвокатите! Майната им и на парите! Трябва да има някакво друго разрешение на този проблем! Просто трябва да го обмисля по-внимателно.

Така де, защо пък не вземем просто да си пристанем? ) Да се оженим на някой плааж, да променим имената си и никога повече да не се веснем пред близките си!

Не, ето какво ще направим: аз отивам на сватбата в Оксшот, а Люк — на сватабата в Ню Йорк. И всеки от нас ще заяви, че е бил изоставен в последния момент и после се срещаме тайничко, и…

НЕ! Ето го изходът! Ще си наемем актьори, които да ни заместят! Боже, какъв съм гений!

Идеята ми хрумва, докато се качвам с ескалатора към моя етаж в магазина. И дотолкова се впечатлявам от гения си, че почти забравям кога да отскоча от движещите се стълби. Ама точно така! Ще си наемем актьори, които приличат на нас, и те ще се появят вместо нас на сватбата в „Плаза“ и никой няма да се досети. Имам предвид, че всички поканени гости там са приятели на Елинор. Хора, които нито Люк, нито аз познаваме. Нито пък те нас. Ще накараме фалшивата булка да си спусне плътен воал пред лицето… а заместникът на Люк пък ще заяви, че си е порязал лицето, докато се е бръснел, и ще носи голяма превръзка… а междувременно ние вече ще бъдем в Англия…

— Внимавай, Беки! — чувам гласа на Кристина и вдигам поглед. Тя ми се усмихва, а аз осъзнавам, че се приближавам стремително право към един манекен.