Сватбата на Беки Б.

Измина цяла седмица, откакто се върнах в Ню Йорк и оттогава изредих минимум седемнадесет адвоката, за да се консултирам с тях във връзка с договора ми с Робин. И всички до един му отделиха цялото си внимание, само и само с прискърбие да ме уведомят, че според тях всичко е непробиваемо, след което да ме посъветват в бъдеще да чета подробно всеки един документ, под който си слагам подписа.

Е, не съм съвсем точна. Един от адвокатите се задоволи само да изрече: „Много съжалявам, госпожице, но нищо не можем да направим“. И това — веднага, след като споменах, че договорът е с Робин де Бендърн. А друг ме удостои с констатацията: „Момиче, много си загазила!“, след което просто ми затвори телефона.

Направо не мога да повярвам, че няма изход! Ама как е възможно, моля ви се?! Затова накрая се реших да изпратя копие от договора си на Гарсън Лоу — най-скъпият адвокат в цял Манхатън. Четох за него в списание „Пийпъл“, където се твърдеше, че той е най-проницателният ум в цялата юридическа гилдия. Статията продължаваше също така, че Лоу можел да открие къде се къса нишката дори и в най-бетонираните доводи, затова всички го почитали и му се възхищавали. Затова засега възлагам всичките си надежди на него — като междувременно се старая да се държа съвсем нормално и да не се превръщам в развалина.

— Днес ще обядвам с Майкъл — казва Люк, като се появява в кухнята с две кутии под мишница. — Очевидно се приспособява добре на новото си място.

Майкъл прие предизвикателството и се премести да живее в Ню Йорк, на което и двамата много се радваме. Работи на половин работен ден като консултант към „Брандън Къмюникейшънс“, а през останалото време „се опитва да си върне нормалния живот“, както се изразява самият той. Започна да рисува и стана член на групичка, която прави гимнастика в Сентръл Парк, а последния път, когато го видяхме, мислеше да започва курс по готвене на италианска кухня.

— Но това е страхотно! — казвам аз.

— Непрекъснато ми повтаря, че трябва да му отидем на гости в новия дом — допълва Люк и се вглежда внимателно в мен. — Беки, добре ли си?

В този момент си давам сметка, че барабаня с молива по кухненската маса — при това с такава сила, че оставям белези по плота й.

— О, всичко ми е наред! — изчуруликвам с малко прекален ентусиазъм аз. — Какво да ми е?! Така де!

Не съм споменавала на Люк нищичко за нищо. В „Реалистичната булка“ се казва, че най-лесният начин да не досадите на бъдещия си съпруг с подробности по сватбата е да му поднасяте само най-необходимото.

И като ударя чертата, си давам сметка, че засега на Люк не му трябва да знае нищичко.

— Още два подаръка за сватбата — констатира той, стоварва кутиите на масата и ми се ухилва. — Времето май накъсява, а?!

— О, да! Така е! — засмивам се аз, но май не особено успешно.

— Още един тостер — този път от „Блумингдейлс“ — отсича той и се смръщва. — Беки, би ли ми казала колко точно списъка за подаръци има на наше име?

— Ами, не знам точно. Няколко.

— Мислех, че основната цел на подобни списъци е да не се озовем накрая със седем тостера.

— Ама ние нямаме седем тостера! — възкликвам аз. — Това е грил за сандвичи!

— Имаме си също така и… дамска чанта от „Гучи“ — отсича той и повдига въпросително вежди. — Чанта от „Гучи“ като сватбен подарък?

— Това е комплект от две части! — запелтечвам отбранително. — Включила съм и дипломатическо куфарче за теб!

— Което никой засега не ми е купил.

— Да не би да съм виновна аз?! Аз ли им казвам какво да купят, а, кажи де?!

Тук Люк просто поклаща глава.

Аз си прочиствам гърлото и вметвам:

— Я по-добре виж тук бебето на Сузи!

Току-що си взех снимките от трите ленти, посветени предимно на Сузи и Ърни.

— Това е Ърни във ваничката си… — посочвам и му подавам снимката. — А тук е заспал… а тук Сузи е заспала… И Сузи… Чакай малко… — И бързо прехвърлям няколко снимки, на които Сузи кърми бебето само по бикини. Вярно, че си купи един специален гащеризон за кърмене, който обещаваше „дискретност у дома и на публично място“, обаче така й писна от тъпия скрит цип, че го изхвърли още на втория ден. — Я виж тук! Това е в деня, в който го доведохме за първи път вкъщи!

Люк присяда до мен на масата и започва да прехвърля снимките, а изражението му постепенно добива някакъв странен блясък.

— Тя изглежда… — изрича накрая той — блажена.

— Точно такава е — съгласявам се аз. — Буквално го обожава. Дори и когато пищи.

— Изглеждат вече напълно свързани един с друг — отбелязва, втренчен в снимката, където Сузи се смее щастливо, докато Ърни й дьрпа косата.

— И действително са. Когато се опитвах да го взема от ръцете й, той задължително се разпищяваше.

Наблюдавам Люк и нещо у мен се преобръща. Той е хипнотизиран от тези снимки. Което доста ме изненадва. Никога не съм го възприемала като мъж, който си пада по бебета. Така де, нали знаете как реагират повечето мъже, когато им дадете снимки с бебета…

— Аз нямам никакви снимки като мъничко бебе — изрича накрая той и насочва погледа си към блажено спящия в ръцете на майка си Ърни.

— Така ли? Ами…

— Майка ми ги е взела всичките.