Сватбата на Беки Б.

— Джудит! — започва да говори бързо Робин. — Джудит, веднага спри, моля те! Булката има много специфични изисквания. Иска собственоръчно да пусне поканите! Някаква семейна традиция, да — добавя тя с приглушен тон. — Британска, да. Аз също не я знам.

И тя вдига поглед към мен и се усмихва предпазливо, сякаш пред нея стои някакво неконтролируемо тригодишно хлапе, за което никой не е сигурен какъв номер ще измисли в следващия момент.

— Беки, опасявам се, че няколко вече са влезли в кутията. Но преобладаващата част остава за теб!

— Няколко ли? Колко точно?

— Колко точно, Джудит? — пита Робин, а после се обръща към мен и отговаря: — Според нея са само три.

— Три ли? Ами… Може да си пъхне ръката вътре и да ги извади тогава!

— Не съм сигурна, че ще се получи!

— Не може ли да намери някаква пръчка или… нещо друго?

Робин се вторачва безмълвно в мен за няколко секунди, след което заговорва в телефонната слушалка.

— Джудит, кажи ми къде точно се намира тази пощенска кутия. — И започва да драска адреса на малко листче. — Знаеш ли какво, Беки — обръща се към мен, — според мен най-добре е да отидеш лично там и да… да направиш каквото трябва да се направи…

— Окей, веднага отивам. Благодаря!

Докато си обличам мантото, забелязвам, че Робин и Кирстен се споглеждат.

— Знаеш ли, Беки — казва Робин. — Може би ще трябва да си починеш малко. Всичко е под контрол, както ти е добре известно. Няма за какво да се притесняваш! — Привежда се приятелски към мен и добавя: — Както често обичам да казвам на моите булки, когато малко се поувлекат, това е само една сватба!

Не мога да събера сили дори да й отговоря.

* * *

Пощенската кутия е на ъгъла на 93-та улица и Лексингтьн. Когато завивам, зървам една жена, която би трябвало да е Джудит, облечена в тъмен шлифер и облегната на стената на сградата. Поемам забързано към нея и забелязвам, че тя си поглежда часовника, свива нетърпеливо рамене и се насочва към пощенската кутия с цяла купчина пликове в ръка.

— Спрете! — изкрещявам аз и започвам да спринтирам. — Не ги пускайте!

Стигам до нея, ала дишането ми е толкова затруднено, че не мога да изрека и думица.

— Дайте ми тези покани — успявам да изхъхря най-накрая. — Аз съм булката. Беки Блумууд.

— Заповядайте — подава ми ги Джудит. — Няколко вече влязоха в кутията. Но никой не ме предупреди, че не трябва да ги изпращам, така че… — отбранително завършва тя.

— Да, знам. Много съжалявам.

— Ако Робин не се бе обадила точно в този момент, щях да ги изпратя! Всичките!

— Аз… много ви благодаря!

Преглеждам плътните пликове и леко потрепервам, когато виждам всички имена от списъка на мама, изписани красиво с готически шрифт.

— Е, ще ги пускате ли?

— Разбира се. — Едва в този момент си давам сметка, че Джудит ме чака да го направя. — Но не желая да ме гледат — добавям бързо. — Това е много лично… преживяване. Трябва да… да кажа по едно стихотворение, да целуна всеки плик…

— Хубаво — кимва Джудит и забелва нетърпеливо очи. — Както желаете.

И се насочва към ъгъла, а аз оставам като вкаменена, докато не съм сигурна, че е изчезнала от погледа ми. А после, стиснала здраво цялата купчина пликове до гърдите си, аз вдигам ръка и хващам такси, което да ме откара най-сетне у дома.

* * *

Когато се прибирам, Люк все още го няма и апартаментът е все така сумрачен и тих, както когато го оставих. Куфарът ми седи отворен на пода и докато минавам покрай него, зървам цялата купчина покани за сватбата в Оксшот, която мама ми връчи, за да предам на Елинор.

Вземам и втората купчина и гледам ту едната, ту другата. Една купчина бели пликове. Една купчина бежови пликове. Две сватби. На един и същи ден. След по-малко от шест седмици.

Ако се съглася на едната, мама никога няма да ми проговори.

Ако се съглася на другата, ще ме съдят за неустойка от сто хиляди долара.

Окей. Само не се притеснявай! Мисли логично! Трябва да има някакъв начин нещата да се разрешат! Не може да няма! Стига да запазя разсъдъка си и да не позволя да ме въвличат…

В този момент чувам, че външната врата се отваря.

— Беки? — достига до мен гласът на Люк. — Ти ли си?

Мамка му!

Абсолютно паникьосана, аз отварям шкафчето за коктейли и напъхвам и двате купчини с покани вътре. После трясвам капака и се обръщам, останала без дъх, точно навреме — Люк влиза стаята.

— Скъпа! — светва физиономията му и той хвърля куфарчето си на дивана. — Върна се най-сетне! Толкова ми липсваше! — Взема ме в прегръдките си, притиска ме, но после се отдръпва и ме поглежда: — Беки, наред ли е всичко?

— Да! Добре съм! — отговарям весело. — И всичко е наред! Честна дума! Просто съм много уморена.

— Изглеждаш като изцедена. Ще направя чай и после ще ми разкажеш всичко за Сузи!

И той излиза от стаята, а аз се отпускам безсилно на дивана.

Какво, по дяволите, ще правя сега?