Сватбата на Беки Б.

— Беки, щом се заема с планирането на една сватба, държа тази сватба да се състои! И преди са се отказвали момичета. — Тук гласът й внезапно добива метален оттенък. — Момичета, които накрая решават да си правят каквото си искат. Момичета, които само използват моите идеи, моите контакти. Момичета, които си въобразяват, че могат да се възползват от експертния ми подход и после да им се размине. — Привежда се към мен, а очите й проблясват заплашително. — Беки, нали не искаш да си едно от тези момичета?

Боже, та тя е луда! Сватбената организаторка наистина е луда!

— Д-д-добра идея — запелтечвам аз. — Нали и ти трябва да се защитиш!

— В дадения случай, разбира се, Елинор би могла и сама да го подпише, но с нея постигнахме съгласие, че по този начин тя защитава и собствената си инвестиция! — усмихва се победоносно Робин. — Така че споразумението е перфектно за всички страни!

— Да, много умно! — изкисквам се нервно и отпивам голяма глътка шампанско.

И какво ще правя сега? Все трябва да има някакъв изход! Не може да няма! Не може хората да принуждават други хора да се женят насила! Не е етично!

— Горе главата, Беки! — връща се Робин отново във веселото си състояние. — Всичко е под контрол! Ние се погрижихме за всички подробности, докато ти беше в Англия. Даже точно докато говорим, пишат и поканите…

— Поканите ли? — отново ме сграбчва паниката. — Не е възможно! Та ние не сме съставили още списъка с гостите!

— Напротив, ти си го съставила, глупаче! А това какво е, според теб?

И тя натиска няколко бутона на компютъра си и върху екрана излиза списък. Аз се ококорвам невярващо. Пред очите ми се редят познати имена и адреси — едно след друго, едно след друго. Имената на моите братовчеди, имената на приятелите ми от училище. Подскачам ужасено, когато зървам: „Джанис и Мартин Уебстър, «Дъбовете», Елтън Роуд № 41, Оксшот.“

Боже, но това се превръща в кошмар! Откъде накъде Робин ще знае за Джанис и Мартин?! Имам чувството, че съм попаднала в тайната квартира на някой международен престъпник. И всеки момент стената ще се отдръпне и срещу себе си ще зърна мама и татко, завързани за столовете, с парцали в устата.

— Откъде… откъде ги взе тези имена? — събирам накрая сили да попитам, като се старая да звуча колкото е възможно по-безгрижно.

— Люк ни даде списъка. Доста настойчиво го преследвах за това и накрая той се съгласи да огледа апартамента. Каза, че го е намерил скрит под леглото ти или на някое друго странно място, не си спомням. А аз му отговорих, чо това вероятно е най-сигурното място, където може да се скрие подобна ценност!

И тя изважда лист хартия, който аз гледам и не мога да повярвам, че виждам.

Почеркът на мама.

Списъкът на гостите, който тя ми изпрати по факса преди няколко седмици. Тук са имената и адресите на всички приятели и роднини на семейството, които ще бъдат поканени на сватбата. Само че на сватбата у дома.

Робин кани същите хора, които кани и мама.

— Поканите… заминаха ли вече? — питам накрая с глас, който не успявам да разпозная особено.

— Все още не! — поклаща пръст към мен Робин. — Списъкът на Елинор замина още преди седмица, обаче тъй като твоят закъсня толкова много, опасявам се, че са все още при калиграфката. Тя ще ги изпрати веднага, щом привърши…

— Спри я веднага! — виквам отчаяно. — На всяка цена трябва да я спреш!

— Какво? — вдига изненадано глава Робин, а с периферното си зрение виждам, че Кирстен също ни гледа любопитно. — Защо, миличка?

— Аз… трябва собственоръчно да ги пусна! — изричам първото, което ми хрумва. — Това е… това е семейна традиция. Булката винаги пуска… хмм… собствените си покани сама!

Потривам разгорещеното си лице, като се опитвам да запазя самообладание. В другия край на стаята Кирстен се е втренчила невярващо в мен. Боже, сигурно вече си мисли, че съм напълно откачила на тема контрол! Обаче на мен не ми пука! По един или друг начин трябва да спра тези покани! Не трябва да им позволя да заминат по предназначението си!

— Колко необичайна традиция! — възкликва Робин. — Никога досега не съм чувала за нея!

— Да не би да искаш да кажеш, че си измислям?!

— О, не! В никакъв случай! Веднага ще уведомим Джудит — казва Робин, вдига телефона и завърта визитника на бюрото си. През това време аз се отпускам назад, дишайки учестено.

Сърцето ми тупа така, че ще се пръсне. Прекалено много неща се случват едновременно! Докато аз съм била затворена заедно със Сузи и Ърни, всичко се е движило с бясна скорост напред, без изобщо да го съзнаваам и сега съм загубила всякакъв контрол над ситуацията. Тази сватба започва да ми прилича на бял кон, който си бяга преспокойно в тръс, ала внезапно се втурва напред и се понася в бесен галоп към хоризонта без мен.

Робин не би ме осъдила наистина. Нали? Или може би да?

— Здрасти, Джудит! Обажда се Робин… Успя ли да… О, много бързо, браво! — Тук Робин се обръща към мен и обяснява: — Направо няма да повярваш, но тя вече ги е завършила!

— Какво?! — вдигам ужасено очи аз.

— Вече е до пощенската кутия. Не е ли това истинско…

— Спри я! Веднага! — изпищявам аз. — Спри я, моля те!