Сватбата на Беки Б.

— Добре де, както искаш. Обаче той е истинско ангелче! Вероятно е от онзи тип, които ги наричат „лесни бебета“.

— Хубав е, нали?! — заявява Сузи с доволен тон. — И много добричък! Досега не е заплакал нито веднъж!

— Сузи, не се притеснявай! Спокойно! — изричам аз и й се усмихвам над чашата чай. — Ще бъде истинско блаженство да се грижим за него!

ФИНЕРМАН УОЛСТАЙН

Адвокатска кантора

Авеню ъв ди Америкас № 1398

Ню Йорк

----------------------------------------------------------------------------

Мис Ребека Блумууд

Западна 11-та улица № 251, ап. Б

Ню Йорк

6 май 2002 г.

Скъпа мис Блумууд,

Благодаря Ви за съобщението от 30 април. Потвърждавам, че в точка втора съм добавила и подточка „е“ с текст: „Завешавам на моя разкошен кръщелник Ърнест сумата от 1000 долара.“

Мога ли да Ви насоча вниманието върху факта, че това е седмата поправка на Вашето завещание, което сте направила от момента на съставянето му преди един месец?

С най-добри пожелания:

Джейн Кардозо.

Тринадесет

Със сетни сили изкачвам стъпалата към нашия апартамент. Олюлявайки се, измъквам ключа и след три безуспешни опита най-сетне го пъхвам в ключалката.

Отново у дома!

Най-сетне тишина и спокойствие!

— Беки, ти ли си? — достига до мен гласът на Дани, надвикващ стъпките му по стъпалата.

Обръщам се замаяно, неспособна да се фокусирам. Чувствам се като човек, току-що пробягал маратон. Последните две седмици са ми като в мъгла — дните се сливат с нощите и нощите — с дните. Само ние тримата: Сузи, аз и бебето Ърнест. И непрестанният плач.

Не ме разбирайте погрешно — аз обожавам малкия Ърни! Ще му ставам и кръстница и всичко там както си му е редът.

Но, Господи… Този негов вечен плач…

Досега нямах никаква представа какво означавало да си имаш бебе! Винаги съм си мислела, че е много забавно.

И не си давах сметка, че Сузи ще трябва да го храни всеки божи час. Не си давах сметка, че той няма да иска да спи. Или пък, че няма да харесва креватчето си. Ама как може така — та то е от „Конран Шоп“! Изработено е от прекрасна бреза, с разкошни малки одеялца… Човек би си помислил, че всяко бебе ще се влюби веднага в него! Но всеки път, когато го слагахме вътре, той започваше да се върти като обезумял и да надава бойни викове до небесата.

После опитах да го взема с мен на пазар. И в началото всичко си беше нормално. Хората се усмихваха мило на бебешката количка, после на мен и аз вече започвах да се чувствам страхотно горда със себе си. Но когато влязохме в „Карън Милън“ и аз тъкмо разглеждах едни кожени панталони, той започна да пищи. Не някакво си миличко бебешко хленчене. Не някакво си жалостиво скимтене. А пълнокръвен вой в стил „Тази жена ме похити! Викайте полиция!“.

Нямах под ръка нито шишенца с мляко, нито памперси, нито нищо. Та се наложи да подтичвам, тикайки количката, през целия път до апартамента на Фулам Роуд. И докато стигни вкъщи, вече бях цялата зачервена, едва си поемах дъх, Сузи ревеше като откачила, а Ърнест ме гледаше така, сякаш съм най-малкото сериен убиец.

А и после, въпреки че го нахраниха, той не престана да плаче през цялата нощ…

— Господи! — възкликва Дани, когато слиза на моята площадка. — Какво се е случило с теб?

Поглеждам се в огледалото и ме залива паника. Изглеждам пребледняла от умора, косата ми виси на грозни кичури, а очите ми са изцъклени от недоспиване. И нищо чудно — да не мислите, че поне в самолета успях да мигна? Нищо подобно! Паднах се до жена с шестмесечни близнаци!

— Приятелката ми Сузи роди — едва намирам сили да отворя уста аз. — А съпругът й беше заклещен на един остроов, така че се наложи да й помогна известно време…

— Но Люк ми каза, че си в отпуска! — изписква ужасено Дани. — Твърдеше, че си почиваш!

— Люк няма… никаква представа какво се случи.

Всеки път, когато Люк се обадеше, аз или сменях памперси, или разнасях на ръце плачещия Ърни, или успокоявах ридаещата Сузи… или просто спях непробудно. Веднъж все пак успяхме да проведем един кратък и доста несвързан разговор, но накрая Люк ми предложи да си легна и да се наспя, защото нищо не можел да ми разбере.