Сватбата на Беки Б.

Широка тениска… Ароматизирани свещи… Спрей за стайни цветя!

Ама какъв е този списък, за Бога?!

— Спрей за стайни цветя ли?! — обръщам се объркано към жената с корема.

— За напръскване лицето на родилката — обяснява тя. — В болничните стаи става много топло.

— За тази цел ще ви трябва отделът за домашни потреби — вметва касиерката.

— Ясно. Благодаря.

Касетофон… успокояващи касети… надуваема топка…

— Надуваема топка ли? Не мислите ли, че бебето ще е прекалено младо, за да реши веднага да си играе с топка?!

— Това е за майката — за да се подпира на нея — обяснява мило жената. — За облекчаване на родилните болки. Ако иска, може да да ползва и торбичка с боб.

Родилни болки ли?! Божичко! Мисълта за страдащата ми приятелка окончателно ме разбива.

— Ще взема и топка, и торбичка с боб! — отсичам категорично. — И може би малко аспирин. От най-силния!

* * *

Накрая успявам да се завлека обратно на партера — със зачервено като домат лице, едва поемаща си дъх. Надявам се, че съм взела всичко необходимо. В целия тъп магазин не се откри нито една надуваема топка, така че вместо нея взех едно надуваемо кану и накарах човека да ми го надуе, за да бъде в готовност. И сега го нося под мишница заедно с торбичка боб тип „Телетъбис“ и Мойсеевата кошничка, която виси от другата ми ръка. Междувременно от пръстите ми висят около шест торбички, пълни догоре с разни неща.

Поглеждам часовника си и за мой невъобразим ужас установявам, че са изминали цели двадесет и пет минути! И се подготвям да зърна Сузи, седнала на стола и друсаща в скута си своето бебе.

Обаче тя си е все още там, където я оставих, примижаваща от време на време.

— Беки, ето те най-сетне! Мисля, че контракциите ми вече започнаха!

— Извинявай, че се забавих толкова! — изричам, едва поемайки си дъх. — Просто исках да ти взема всичко, от което се нуждаеш. — Кутия скрабъл изпада от една от торбичките и аз се навеждам да я взема, като обяснявам: — Това е, докато ти подейства епидуралната упойка.

— Таксито е тук — намесва се жената със златистите очила. — Имате ли нужда от помощ, за да пренесете тези неща?

Докато се носим към чакащото отпред такси, Сузи се вторачва озадачено в ръцете ми.

— Беки, защо си купила надуваемо кану?

— За да лежиш върху него. Или нещо такова. Не знам.

— Ами лейката?

— Не можах да намеря спрей за стайни цветя — отговарям и започвам да напъхвам торбите в таксито.

— Но защо ще ми трябва спрей за стайни цветя?

— Виж какво, тази работа не съм я измислила аз, ясно ли е?! — изричам отбранително. — Хайде, влизай в таксито!

Успяваме някак си да напъхаме всичко в таксито. Докато затваряме вратата, едно от греблата на кануто изпада, но не си правя труда да го взема. Така де, Сузи да не би да ражда във вода, я?!

— Бизнес мениджърът на Тарки се опитва да се свърже с него — казва Сузи, докато се носим по Кингс Роуд. — Но дори и да успее веднага да се качи на самолета, пак ще пропусне събитието!

— Може и да не го пропусне! — окуражавам я аз. — Човек никога не знае!

— Напротив, ще го пропусне! — И за мой най-голям ужас установявям, че гласът й вече потреперва. — Той ще пропусне раждането на първото си дете! След всичкото това чакане и… и след като е бил на всички упражнения по безболезнено раждане… Много беше добър в дишането! Преподавателката го накара да демонстрира уменията си пред всички — толкова беше добър!

— О, Сузи! — идва ми да се разрева. — Може пък да минат много часове, докато родиш и той да успее да дойде!

— Нали ти ще останеш с мен? — изненадващо пита тя и се обръща към мен. — Нали няма да ме оставиш сама там?!

— Естествено, че няма да те оставя! — изричам ужасена. — Ще остана с теб до края, Сузи! — Стискам ръцете й в своите и допълвам: — Ще го направим заедно.

— Знаеш ли нещо за процеса на раждането?

— Ами… много неща — лъжа, без да ми мигне окото. — Купища неща.

— Като какво например?

— Като например това, че… хм… имаш нужда от горещи кърпи и… — Точно в този момента зървам подавашата се от една от торбичките кутия и бързо добавям: — И че много бебета се нуждаят от инжекция с витамин К веднага след раждането!

Сузи се ококорва срещу мен, очевидно много впечатлена.

— Аууу! И откъде знаеш толкова неща?

— Ами… просто си ги знам — отговарям и набутва кутията навътре в торбичката. — Виждаш ли! Не се притеснявай! Всичко ще бъде наред!

* * *

Добре де, мога да го направя! Мога да помогна на Сузи! Просто трябва да запазя самообладание, да бъда спокойна и да не се паникьосвам!

Така де! Всеки ден милиони хора дават живот на своите деца, нали?! И това вероятно е едно от онези неща, които само звучат плашещо, но когато се стигне до тях, всъщност са много лесни. Като например шофьорският изпит.

— Господи — Лицето на Сузи отново се изкривява от болка. — Ето че пак започва!

— Окей! Само се дръж! — С все по-нарастваща паника аз започвам да ровичкам из торбичките. — Ето, вземи! — Сузи отваря замаяно очи и аз поднасям под носа й елегантна кутийка в целофан.

— Беки, да не би това да е парфюм, което ми даваш?