Сватбата на Беки Б.

— Е, ами… на брадичката.

Настъпва тишина. Сузи стои неподвижно на тротоара и изражението й постепенно се променя.

— Беки…

— Хайде да отидем да разгледаме бебешките дрешки! — побързвам да я залъжа аз. — Наблизо има един много сладък магазин…

— Беки, какво става всъщност?

— Нищо!

— Аха, нищо значи! Веднага разбрах, че криеш нещо!

— Нищо подобно! Нищо не крия!

— Но ти наистина отмени онази сватба в Америка, нали?

— Аз…

— Беки? — Гласът й става все по-заплашителен и придобива звучене, каквото никога не съм чувала досега. — Веднага ми кажи истината!

Господи! Повече не мога да я лъжа!

— Аз… аз ще го направя — изричам безпомощно.

— Ще го направиш? Тепърва?! — прозвучава ужасения глас на приятелката ми. — Оттук нататък?!

— Сузи…

— Трябваше да се досетя! Трябваше веднага да се досетя! Но просто предположих, че си го отменила, защото майка ти очевидно продължава приготовленията тук! Пък и никой не отваря дума за Ню Йорк и аз си казах, че Беки очевидно е решила в крайна сметка да се омъжва у дома и…

— Сузи, моля те! Не се притеснявай за това! — изричам сконфузено. — Успокой се! Дишай дълбоко!

— Но как да не се притеснявам?! — извиква Сузи. — Как да не се тревожа, моля ти се?! Беки, ти ми обеща, че ще го направиш още преди шест седмици! Обеща ми!

— Да, знам. И ще го направя. Просто беше… беше ми много трудно. Да избера между двата варианта. И двата ми изглеждаха толкова идеални, по напълно различен начин, разбира се…

— Беки, една сватба не е някаква си дамска чанта! — изрича невярващо Сузи. — Не можеш просто накрая да решиш да се спреш и на двата варианта!

— Знам! Отлично го съзнавам! Просто… Виж какво, ще оправя всичко…

— И защо не ми каза досега?

— Защото си толкова прекрасна и спокойна, и щастлива! — извивам аз отчаяно. — И не исках да ти нарушавам спокойствието с моите глупави проблеми!

— Беки… — Сузи ме пронизва с поглед, а после поставя ръка на рамото ми. — Добре. И сега… какво смяташ да направиш по този въпрос?

Поемам си дълбоко дъх.

— Ще кажа на Елинор, че нюйоркската сватба няма да се състои. И че ще се оженим тук, в Англия.

— Наистина ли? Напълно ли си сигурна, че точно това искаш?

— Да, сигурна съм. След като видях мама и татко… и мама е толкова мила… и няма никаква представа какво планирам зад гърба й… — Едва преглъщам вече. — А когато преди малко тръгвах за насам, татко ми подшушна насаме колко притеснена е била мама, когато само й подхвърлих идеята, че може да се оженя в Щатите… Разбирам колко важна е тази сватба за нея. Господи, Сузи, чувствам се като пълна глупачка! Нямам представа какви съм ги мислила в Америка! Наистина не искам да се женя в „Плаза“! Не искам да се женя никъде другаде, освен у дома!

— Нали няма отново да промениш решението си?

— Не! Не и този път! Повярвай ми, Сузи, това е окончателното ми решение!

— Ами Люк? Какво мисли той?

— На него изобщо не му пука. Непрекъснато повтаря, че всичко зависи от мен — каквото аз реша, това ще бъде.

Сузи замълчава за няколко секунди. После бръква в чантата си и вади оттам мобилния си телефон, след което ми го пъхва в ръцете.

— Окей. Щом си решила да го направиш, направи го веднага! Набери номера!

— Не мога! Елинор е в някаква швейцарска клиника. Мислех да й напиша писмо…

— Никакво писмо! — отсича Сузи. — Сега или никога! Все трябва да има някой, когото да уведомиш за решението си. Обади се на онази жена, организаторката на сватбите — Робин. На нея кажи, че всичко се отменя. Беки, повече не можеш да си позволиш да отлагаш!

— Окей — кимвам, като се опитвам да не обръщам внимание на грозните предчувствия, които се надигат у мен. — Ще го направя. Аз ще… ще й се обадя. Знам номера й.

Включвам телефона и после отново го изключвам. Да вземеш решение дълбоко в себе си е едно, но действително да проведеш необходимия разговор — съвсем друго нещо. Наистина ли искам да отменя цялата онази разкошна нюйоркска сватба?!

Какво ще си помисли Робин?! Какво ще си помислят всички останали?! Божичко! Ще ми се да разполагам с малко повече време — просто да обмисля точните думи, които трябва да изрека.

— Хайде! — подканя ме Сузи. — Направи го!

— Добре де!

С треперещи ръце аз включвам телефона и набирам кода на Съединените щати — 001. Обаче дисплеят остава празен.

— Олеле! — възкликвам аз, като се старая да си придам необходимата доза раздразнение на гласа. — Няма сигнал! Е, в такъв случай ще се обадя по-късно…

— Нищо подобно! Ще вървим, а ти ще продължиш да набираш, докато получиш сигнал! Хайде! — И Сузи тръгва Кингс Роуд, а аз се помъквам сконфузено след нея.

— Пробвай пак! — заповядва ми тя, когато достигаме до първата пресечка.

— Нищо — изричам с разтреперан глас.

Ама Сузи е направо невероятна! Прилича ми на корабен нос. Русата й коса се развява зад нея, а лицето й е изпълнено с решимост. Откъде я взема тази енергия? Винаги съм смятала, че бременните жени трябва да са много по-лениви и спокойни.

— Опитай пак! — повтаря тя на всеки триста метра. — Опитай пак! Няма да спра, докато не проведеш този телефонен разговор!

— Ама няма никакъв сигнал!

— Сигурна ли си?