Сватбата на Беки Б.

— О, но тя си е обсебена от всичко! Направо луда! Така че, ако… ако пак се осмели да се обади, просто се извини и затвори телефона. И каквото и да ти каже тя, дори и на пръв поглед да ти звучи съвсем разумно, не й се връзвай за нищо! Обещаваш ли ми?

— Добре, скъпа! — кимва мама. — Както кажеш!

И докато се насочва към кухнята, я чувам да казва:

— Горката женица! Човек би трябвало по-скоро да я съжали! Греъм, разбра ли тази работа? Тази жена от Америка, дето търси по телефона Беки. Та тя била влюбена в Люк!

Боже, не мога да издържам повече! Трябва веднага да се видя със Сузи!

Дванадесет

Със Сузи се разбрахме да се срещнем на площад „Слоун“ на чаша чай. Когато пристигам, пред мен се изнизва тълпа туристи и в продължение на няколко секунди не мога да я видя. Но когато народът се разпръсва, я зървам — седнала е край фонтана, слънцето образува ореол над дългата й руса коса, а отпред се мъдри най-грамадната издутина, която можете да си представите.

Когато я виждам, ми идва да се втурна към нея и да възкликна: „Господи, Сузи, голям кошмар!“ И веднага да й разкажа всичко.

Но после размислям. Тя прилича на истински ангел, седнала там. Бременен ангел.

Или по-скоро на Дева Мария. Прекрасна, лъчезарна, перфектна.

И неочаквано се усещам глупава в сравнение с нея. Така ми се искаше да споделя с най-добрата си приятелка цялата си болка по кошмарното объркване — така, както винаги съм правила, а после да я изчакам да ми даде правилния отговор. Но сега… просто не мога. Тя изглежда толкова спокойна и щастлива. Все едно да изхвърля токсични отпадъци в лазурната морска синева.

— Беки! Здравей! — Тя ме вижда и се изправя и аз отново се стряскам — ама наистина е много голяма!

— Сузи! — спускам се към нея и я прегръщам топло. — Изглеждаш удивително!

— И се чувствам страхотно! — отвръща тя. — А ти как си? Как върви подготовката за сватбата?

— Амииии… добре съм — изричам след известен размисъл. — Всичко си е наред. Хайде, идвай да си поръчваме чай!

Няма да й разкажа за случващото се. И толкова. Веднъж през живота си ще се опитам да си разреша проблемите съвсем сама!

Насочваме се към „Ориел“ и сядаме на масичка край витрината. Когато сервитьорът идва, аз си поръчвам горещ шоколад, а Сузи вади от чантата си пакетче чай и му го подава.

— Чай от малинови листа — обяснява тя. — Подсилва матката. Полезен е при контракциите.

— Аха — кимвам аз. — Значи за контракциите. Ясно.

Усещам притреперване в основата на гръбнака, но се усмихвам, за да прикрия ужаса си.

Дълбоко в себе си изпитвам огромни съмнения относно цялата тази работа по раждането. Така де, я вижте на какво прилича коремът на Сузи! Представете си и колко е голямо едно бебе! И как, моля ви се, такова нещо ще премине през…

Искам да кажа, че на теория всичко ми е ясно. Просто… ако трябва да бъда честна, някак си не мога да проумея, че на практика е възможно.

— Би ли ми припомнила кога се очаква великото събитие? — питам аз и поглеждам многозначително към корема на Сузи.

— Точно след четири седмици!

— Значи… значи то ще стане още по-голямо?!

— Ами да! — потупва с обич корема си Сузи. — Даже значително по-голямо, смея да се надявам!

— Хубаво — изричам неуверено аз, а точно в този момент сервитьорът поставя чашата горещ шоколад пред мен. — Отлично! И така… как е Таркуин?

— Много е добре! — отговаря Сузи. — В момента е на Крей. Нали се сещаш — неговия шотландски остров. Точно сега овцете се багнят, така че той реши да отиде и да им помогне. Преди да е дошло и нашето бебе.

— Ясно. А ти не отиде с него, така ли?

— Ами, честно да ти кажа, щеше да бъде доста рисковано да отида там — отговаря приятелката ми, докато бърка замислено малиновия си чай. — Пък и истината е, че аз не се интересувам чак толкова от овце, колкото него. Така де, не че не са интересни — добавя лоялно. — Но нали се сещаш, когато човек е видял хиляди такива…

— Но нали ще се върне навреме за събитието?

— Разбира се! Таркуин много се вълнува! Идва с мен на всички упражнения и изобщо…

Боже, направо не мога да повярвам, че само след няколко седмици най-добрата ми приятелка ще си има бебе! А аз дори няма да съм тук!

— Мога ли да те пипна? — питам и полагам внимателно ръка върху корема й. — Нищо не усещам.

— Напълно нормално. Вероятно спи.

— Знаеш ли дали е момче или момиче?

— Никой не ми е казвал какво е — отговаря Сузи и се привежда доверително към мен. — Честно да ти кажа обаче, мисля, че е момиче, защото непрекъснато се заглеждам по онези миниатюрни роклички по магазините. Просто не мога да устоя! А по книгите пише, че тялото на жената ще й подскаже от какво се нуждае! Така че, нищо чудно и това да е някакъв знак…

— Как ще я кръстите в такъв случай?

— Все още не сме решили. Не можеш да си представиш колко е трудно! Човек купува цял куп книги за имената и когато ги разглеждаш, установяваш, че всичките са много идиотски. — Тя отпива от чая си и допълва: — Ти какво име би измислила за едно бебе?

— О! Ами откъде да знам! Може би Лорън — на Ралф Лорън… — Замислям се за момент. — Или пък Долче.