Сватбата на Беки Б.

— Просто си го знаех! Няколко пъти казах на баща ти следното: „Нещо ми подсказва, че Беки се връща у дома, за да отмени сватбата!“ Той ми заяви, че това било чиста глупост, но аз просто го почувствах! — Мама се хваща за гърдите. — Една майка винаги знае тези неща! И съм била права, нали?! Наистина искаш отмениш сватбата, нали?

Ококорвам се безмълвно в нея. Тя знае, че съм си дошла, за да отменя сватбата. Но как изобщо е разбрала?

— Беки, добре ли си? — пита мама и ме прегръща. — Виж какво, миличка, няма нищо. Ние няма да се сърдим. Единственото, което двамата с баща ти искаме за теб, е само най-доброто. И ако това включва отменянето на сватбата, така да бъде! Миличка, не си длъжна да приемаш този брак, освен ако не си на сто процента сигурна, че го искаш! Даже на сто и десет процента!

— Ама… вие сте направили толкова много… — изломотвам аз. — Похарчили сте всичките тези пари…

— Това няма никакво значение! Парите не значат нищо! — отговаря тя и ме притиска към себе си. — Беки, ако имаш някакви съмнения, каквито и да са те, ние веднага ще отменим сватбата! Просто искаме да си щастлива — това е всичко!

Мама излъчва такова съчувствие и разбиране, че за няколко секунди не съм в състояние да кажа каквото и да било. Ето, че ми предлага точно онова, за което си дойдох у дома — без въпроси, без обвинения, без нищо, освен любовта и подкрепата и на двамата.

И аз вдигам очи към милото й, познато, любящо лице. И си давам сметка — без никакво съмнение! — че не съм в състояние да й причиня такова нещо!

— Всичко е наред — успявам да изрека накрая аз. — Мамо, с Люк не сме се скарали, нито разделили. И сватбата… сватбата ще се състои. — Потривам лице уморено. — Знаеш ли какво? Мисля да изляза малко в градината и да поема глътка свеж въздух.

* * *

Когато излизам в градината, двама от униформените градинари вдигат глави и ме поздравяват, а аз им се усмихвам вяло в отговор. Чувствам се като откачена параноичка — като че ли тайната ми е толкова огромна, че всеки може веднага да я съзре. Като че ли хората я виждат под формата на излизащо от устата ми балонче — като в комиксите.

Планирала съм и друга сватба.

За същия ден като тази.

Родителите ми нямат никаква представа.

Да, знам, че съм загазила яко.

Да, знам, че постъпвам глупаво.

А бе, я се разкарайте и ме оставете на мира! Не виждате ли колко съм стресирана?!

— Ехо, Беки!

Подскачам стреснато и се обръщам рязко. Край оградата на съседската градина стой Том и ме гледа тъжно.

— О, Том, здравей! — казвам и аз, като се старая да прикрия шока от внезапната му поява.

Божичко! Ама той изглежда ужасно! Пребледнял, нещастен, облечен парцаливо… Не че някога е бил цар на изисканото облекло, но докато беше с Луси, поне бе придобил някаква външна изрядност. Косата му също бе влязла в някакви порядъчни релси. Но сега отново се е сдобил с мазния си калпак и се е накиприл в кафявата жилетка, дето Джанис му я подари преди пет години за Коледа.

— Съжалявам за твоето… — не довършвам.

— Е, какво да се прави.

И той превива нещастно рамене и оглежда градинарите в нашата градина как садят и подрязват.

— Как вървят сватбените приготовления?

— Ами… прекрасно — отговарям ведро. — Нали знаеш, на този етап са предимно списъци. Неща, които трябва да се направят, неща, които трябва да се проверят, малки подробности за… за финализиране…

Като например на кой континент да е сватбата, ама голяма работа… Господи!

— Ами как са… родителите ти? — питам аз.

— Спомням си подготовката за нашата сватба — поклаща Том глава. — Като че ли беше преди хиляди години. Различни хора, различни събития…

— О, Том! — прехапвам устни аз. — Много съжалявам. Какво ще кажеш да сменим…

— И знаеш ли кое е най-лошото? — продължава Том, без да ми обръща внимание.

— Ами… — „Косата ти.“ — идва ми да отговоря.

И едва не го казах!

— Най-лошото е, че смятах, че разбирам Луси! Че двамата се разбираме прекрасно! А през цялото това време… — Той не довършва, бръква в джоба си, изважда си носната кърпичка и си издухва носа. — Искам да кажа, че сега, когато се върна назад, съзирам множество знаци за това.

— Така ли?

— Ами да! Просто тогава не им обръщах внимание!

— Като например… — подтиквам го лекичко аз, за да не издам огромното си любопитство.

— Например… — замисля се той, — например, че тя непрекъснато повтаряше, че ако трябва да остане в Райтгейт само още минута, ще се застреля.

— Ясно — кимвам, но не мога да скрия шока си.

— А после и онзи истеричен пристъп с писъците, който направи, докато разглеждахме мебелната къща…

— Истеричен пристъп ли?!

— Ами да! Започна да пищи: „Аз съм на двадесет и седем! Аз съм на двадесет и седем! Какво правя аз тук, за Бога?!“ Накрая трябваше да се намеси охраната и да я успокои.

— Не разбирам… Мислех, че тя харесва Райтгейт! Вие двамата изглеждахте толкова…

— Вероятно мислиш за думата „удобно“.

— Не, по-скоро — щастливи.