Сватбата на Беки Б.

Земята под краката ми се разцепва.

— И какво… какво ти каза тя? — едва успявам да прошепна.

— Нищо особено — отвръща мама и ме поглежда изненадано. — Пита ме какъв цвят ще ми бъде тоалетът на сватбата… и непрекъснато повтаряше някакви много странни неща за струнен оркестър… Нали не искаш да имаш струнен оркестър на сватбата си, миличка?

— Естествено, че не искам! Откъде ти хрумна?! — едва не пищя вече аз. — За какво са ми някакви си идиоти, дето скрибуцат на цигулки?!

— Беки, добре ли си, миличка? — гледа ме изпитателно мама. — Искаш ли да й кажа, че ще й се обадиш, когато ти е възможно?!

— Не! В никакъв случай не говори повече с нея! Искам да кажа… няма проблеми. Аз сама ще се обадя.

И се втурвам като сомнамбул в къщата, а сърцето ми тупти така, че ще се пръсне. Какво ще й кажа сега?! Дали да й кажа, че съм си променила решението?

Докато вдигам слушалката на телефона, забелязвам, че мама върви след мен. Господи! И сега как ще се справя с тази двойна игра?!

— Здрасти, Робин! — опитвам се да звуча максимално естествено аз. — Как си?

Така. Значи ще се опитам да я разкарам колкото е възможно по-скоро!

— Здравей, Беки! Много се радвам, че имах възможността да говоря с майка ти! — изрича от другия край на океана Робин. Изглежда много приятна жена. Нямам търпение да се запозная с нея!

— Аз също — изломотвам, колкото да не мълча. — Искам да кажа… и аз нямам търпение двете да се запознаете…

— Въпреки че значително се изненадах, когато разбрах, че тя не знае нищо за Виенския струнен оркестър. Ехо! Не забравяй, че трябва да държиш майка си информирана за всичко, Беки!

— Да, права си — отговарям след кратка пауза. — Просто бях твърде… заета.

— Напълно те разбирам — изрича съчувствено Робин. — Защо да не взема да й пратя един информационен пакет документи? С „Федекс“ ще стигне за броени часове. И така тя ще може да види всичка, както ще бъде! Ако ми дадеш вашия адрес там…

— Не! — изпищявам, преди да успея да се спра. — Искам да кажа… не се притеснявай. Аз ще й разкажа всичко. Наистина. Недей да… да изпращаш нищо! Абсолютно нищо!

— Нито дори вариантите за менюто? Сигурна съм, че тя много ще се зарадва да ги види!

— Не, не! Нищичко!

Рьката ми стиска телефонната слушалка така, че ще я счупи, а от челото ми се стича студена пот. Не смея да вдигна поглед към мама.

— Добре тогава! — изрича накрая Робин. — Ти си шефът! Така, сега виж какво. Говорих с Шелдън Лойд за аранжировката на масите…

И докато тя си бърбори, аз хвърлям крадешком поглед към мама, която се намира на около три крачки от мен. Дали чува всичко, което се говори? Дали е чула думата „Плаза“? Дали е успяла да долови думи като „сватба“ и „бална зала“?

— Ясно — отвръщам, без изобщо да съм чула какви ги говори Робин. — Звучи прекрасно. — Започвам да навивам кабела на телефона около пръстите си. — Виж какво, Робин. Проблемът е в това, че си дойдох вкъщи, за да си почина от тази работа. Така че, мога ли да те помоля да не ме търсиш повече тук?

— Не искаш да бъдеш държана в течение на нещата? — изумява се Робин.

— Не, няма проблеми. Ти просто… си върши твоята работа, а аз ще наваксам, когато се прибера.

— Няма проблеми. Разбирам те. Просто имаш нужда от малко време да се откъснеш от всичко! В такъв случай, Беки, обещавам ти, че освен ако не става въпрос за нещо наистина спешно, ще те оставя на мира! Желая ти приятна почивка!

— Благодаря, Робин, ще се постарая! До скоро виждане!

Затварям телефона, цялата трепереща от облекчение. Слава Богу, че я разкарах!

Но вече не се чувствам в безопасност. Щом Робин вече се е добрала до телефонния номер на мама, значи може да позвъни по всяко време, когато си поиска. И какво би могло да се класифицира като „спешен случай“ при организирането на сватби? Вероятно всяка една дреболия. Дори и някоя неподходящо поставена роза. Достатъчно е да се изпусне само за едно нещо пред мама, и двете веднага ще си дадат сметка какво всъщност става. Мама веднага ще проумее защо си дойдох у дома, какво се опитвах да й кажа.

Божичко! Тя ще бъде толкова наранена! Не мога да позволя да се случи подобно нещо!

Така. Значи имам две алтернативи. Първо: да накарам мама и татко веднага да си сменят къщата. Второ: да…

— Мамо, чуй ме — започвам, като се обръщам към нея. — За тази жена, Робин. Тя е…

— Да?

— Тя е… леко откачена.

— Откачена ли?! — ококорва се мама. — Какво искаш да кажеш с това, миличка?

— Тя… тя е… влюбена в Люк!

— Господи боже мой!

— Да! И при това си е втълпила налудничавата мисъл, че ще се омъжва за него!

— Ще се омъжва за него ли?! — ахва мама.

— Да! При това в хотел „Плаза“! И очевидно се е опитала да резервира там ден от… от мое име!

Кърша пръсти отчаяно във всевъзможни сложни възли. Сигурно аз съм откачилата! Мама никога няма да се върже на подобна идиотщина! Никога! За нищо…

— Честно да ти кажа, изобщо не съм изненадана! — отсича тя. — Веднага усетих, че в тази жена има нещо твърде странно! Всичките тези глупости за струнния оркестър! И освен това ми се стори като обсебена от мисълта какъв цвят ще бъде сватбеният ми тоалет…