Сватбата на Беки Б.

— Долче Клийт-Стюарт — разсъждава на глас Сузи. — Ей, знаеш ли, че това ми харесва! А на галено можем да я наричаме Доли!

— Или пък Вера. На Вера Уонг.

— Вера ли?! — смръщва се Сузи. — За нищо на света няма да нарека детето си Вера!

— Сега не говорим за твоето бебе, а за моето! — срязвам я аз. — Вера Лорън Ком дьо Брандън. Мисля, че звучи много изискано!

— Вера Брандън ми звучи като героиня от „Коронейшън Стрийт“! Но виж Долче ми харесва! Ами ако е момче?

— Харви. Или Барни — допълвам след кратък размисъл. — Зависи от това дали ще се роди в Лондон или в Ню Йорк.

Отпивам от горещия си шоколад, а после вдигам очи и забелязвам, че Сузи ме гледа изпитателно.

— Ти сериозно ли допускаш мисълта да родиш бебето си в Съединените щати?! — пита тя.

— Ами… не знам още. Кой знае?! Пък и не смятам да имаме деца веднага!

— Честно да ти кажа, ти липсваш на всички тук!

— Моля те, Сузи, не започвай и ти! — изсмивам се неубедително аз. — Стига ми за днес, дето мама ме натиска да се местим да живеем в Оксшот!

— Но аз съвсем сериозно! Даже Тарки преди няколко дена изтъкна, че Лондон вече не е същият без теб!

— Така ли?! — изненадвам се аз, ала не мога да скрия, че съм особено трогната.

— А и майка ти непрекъснато ме пита дали, според мен, ще останеш завинаги в този Ню Йорк… Нали няма да го направиш, а?!

— Наистина още не знам! Честна дума! — свивам безпомощно рамене. — Всичко зависи от Люк и… и неговия бизнес.

— Той не е едиственият, който може да решава! — изтъква Сузи. — Ти също имаш думата по този въпрос! Искаш ли да останеш в Америка?

— Нямам представа — сбръчквам чело, опитвайки се да й обясня как стоят нещата. — Понякога мисля, че искам. Когато съм в Ню Йорк, този град ми се струва най-важното място на света. Работата ми там е фантастична, хората също са много добри и всичко е прекрасно. Но когато си дойда у дома, внезапно ми просветва и аз си давам сметка, че това тук е моят дом! Че мястото ми е тук. — Вземам едно празно пакетче захар и започвам да го разкъсвам на мънички парченца. — Но просто не съм сигурна дали съм готова да се прибера у дома.

— Моля ти се! Връщай се в Англия по-скоро и си раждай едно бебе! — изплаква Сузи. — Така ще можем заедно да бъдем майки!

— Какви ги говориш, Сузи! — визкликвам и замазвам притеснението си, като отпивам от горещия шоколад. — Да не би да мислиш, че съм готова да имам бебе?! — И се отправям към тоалетната, без да й дам възможност да ме обори по какъвто и да било начин.

От друга страна обаче, в думите й определено има смисъл. Защо да не си родя едно бебе?! Всички жени го правят — защо не и аз?! Така де, ако има някакъв начин да пропусна онзи момент на раждането… Може пък да се подложа на една от онези операции, когато заспиваш и не чувстваш абсолютно нищо. И когато се събудя, ето ти го бебето до мен!

Пред очите ми изниква картинка как двете със Сузи си вървим по тротоара и тикаме бебешки колички. Всъщност, никак няма да е зле, като се замислиш! Тогава ще можем да им купуваме онези разкошни дребни дрешчици, които продават по детските магазини… Например мънички шапчици, мънички дънкови сакенца… А да знаете каква страхотна бебешка раничка на „Гучи“ видях онзи ден!…

Можем заедно да си пием капучиното и да обикаляме магазините, и… Нали точно това правят всички майки, а?! Боже, сега, като се замисля по този въпрос, никак няма да е зле!

Веднага щом се прибера, ще трябва да поговоря с Люк по този въпрос!

* * *

Едва когато излизаме от „Ориел“, Сузи казва:

— Е, Беки, още не си ми казала нищо за подготовката на сватбата!

Стомахът ми се преобръща и аз извръщам глава под претекст, че си оправям сакото.

Не знам как, обаче някак си успях да забравя всичките тези главоболия около сватбата.

— Да — изричам накрая. — То… всичко си е… наред!

Не възнамерявам да товаря Сузи с моите проблеми. Тя си има достатъчно.

— Люк прие ли спокойно вестта, че искаш да се ожениш в Англия? — поглежда ме тревожно тя. — Искам да кажа, нали не сте се скарали заради това?

— Нищо подобно — отговарям небрежно. — С чиста съвест мога да ти кажа, че не сме се скарали.

Задържам вратата пред нея и ние излизаме отново на площад „Слоун“. По тротоара пълзи процесия от ученичета в униформени три четвърти панталонки и ние се отдръпваме, за да ги пропуснем.

— Смятам, че взе правилното решение — отбелязва приятелката ми и ми стиска лекичко ръката. — Толкова се тревожех, че може накрая да решиш да избереш Ню Йорк. Какво те накара накрая да вземеш това решение?

— Ох, ами… разни неща. Нали се сещаш… И така… чете ли за предложението за приватизиране на водопроводната система?

Обаче Сузи не ми обръща внимание. Ама как може да не се интересува от вътрешните дела на страната?!

— А как реагира Елинор, когато й каза, че се отказваш от „Плаза“?

— Тя каза… ами… не беше особено въодушевена. Каза, че ми е много ядосана и че… хммм…

— „Много ядосана“ ли?! — повдига вежди Сузи. — И само това?! Смятах, че ще бъде бясна!

— Тя наистина беше бясна! — побързвам да се поправя. — Беше толкова бясна, че… че… спука кръвоносен съд!

— Спука кръвоносен съд ли?! — ококорва се Сузи. — Къде точно?