Сватбата на Беки Б.

— Щастието й продължи до отварянето на последния сватбен подарък — отбелязва замислено Том. — И после сякаш… сякаш внезапно прогледна и осъзна, че… че това е вече животът й оттук нататък. И очевидно изобщо не хареса онова, което видя. В това число и мен самия, доколкото схващам.

— Божичко, Том!

— Започна да ми мърмори непрекъснато как й е писнало от предградията и как иска да си поживее, докато е още млада. Обаче аз си мислех, че… нали тъкмо бяхме пребоядисали къщата и зимната градина бе наполовина готова, та… моментът изобщо не беше подходящ за преместване… — И той вдига глава, а очите му са изпълнени с много болка. — Като че ли трябваше да я послушам, а?! И дори да се съглася да си направя онази татуировка…

— Тя те е натискала да си направиш татуировка!?

— Да. Която да бъде в синхрон с нейната.

Луси Уебстър с татуировка! Божичко! Идва ми да се разхиля неистово. Ала когато съзирам нещастната физиономия на Том, се зареждам с гняв. Добре де, с Том не винаги сме се разбирали през всичките тези години. Обаче той изобщо не заслужава подобно отношение! Той си е просто такъв — той си е Том. И ако на Луси не й е било изгодно, защо изобщо се омъжи за него?!

— Том, нямаш основания да се обвиняваш! — отсичам категорично. — Очевидно Луси си е имала проблеми, и то не един и два.

— Така ли мислиш?

— Разбира се! Тя изобщо няма представа какъв късмет имала да е омъжена за теб! И толкова по-зле за нея, че не те е оценила! — И аз импулсивно се навеждам над оградата и го прегръщам, а когато се отдръпвам от него, той се е ококорил срещу мен като вярно кученце.

— Ти винаги си ме разбирала, Беки.

— Е, та нали израснахме заедно!

— Никой друг не ме познава така добре, както теб!

Ръцете му все още лежат на раменете ми и очевидно изобщо няма намерение да ги свали, така че аз се принуждавам да отстъпя назад под претекста, че соча нещо към къщата ни, където мъж с работен комбинезон боядисва черчеветата на прозорците.

— Видя ли какъв ремонт са направили мама и татко? Направо невероятно, не мислиш ли?!

— Да, наистина. Действително се стараят. Подразбрах и за фойерверките. Сигурно много се вълнуваш.

— Да, очаквам деня с нетърпение — отвръщам автоматично. Това са думите, които изричам веднага, когато някой ми спомене за сватбата. Но сега, докато наблюдавам нашата стара, до болка позната къща, която се превръща в кътче от приказките — като изискана дама, която си слага грим, — у мен се надига някакво чудновато усещане. И сърцето ми започва странно да се присвива.

И с внезапна болка си давам сметка, че това наистина е вярно — че аз действително очаквам деня с огромно нетърпение.

Очаквам с нетърпение да зърна нашата градина, украсена с пъстри балони… Да видя мама, облечена изискано за случая и сияеща от щастие… Да се приготвя за сватбата си в старата си детска стая, пред познатата до болка тоалетка… и да си взема сбогом със стария си живот с финес, както подобава. А не в някакъв безличен апартамент в хотел. Искам да съм тук, у дома — където съм израснала.

Докато бях в Ню Йорк, просто ми бе невъзможно да си представя тази сватба. Струваше ми се толкова дребничка и простовата в сравнение с блясъка на хотел „Плаза“. Ала сега, когато съм тук, този хотел започва да се превръща в нереалност. „Плаза“ се изплъзва в далечината — като екзотична ваканция някъде в миналото, която постепенно забравям. Вярно, че беше много приятно да играя ролята на нюйоркска принцеса, да дегустирам богаташки плата и да обсъждам изискани вина, както и цветни аранжировки за милиони долари. Но точно в това е и проблемът — аз играех роля. Не бях себе си.

Истината е, че мястото ми е тук. Тук, в тази типична английска градина, която съм познавала през целия си живот.

Тогава какво ще правя?

Наистина ли ще успея да…

Направо не мога да си го помисля.

Наистина ли в главата ми се заражда мисълта да откажа онази огромна, пищна, прескъпа сватба?

Само от мисълта за това вътрешностите ми се преобръщат.

— Беки? — Гласът на мама прониква в главата ми и аз се оглеждам замаяно — зървам я, застанала на вратата към верандата, грабнала в ръце някаква покривка. — Беки! Търсят те по телефона!

— Така ли? Че кой може да е?!

— Някой на име Робин — отговаря мама. — О, Том, здравей, миличък!

— Робин ли? — смръщвам се озадачено, докато вървя към къщата. — Робин чий?

Не съм сигурна дали познавам когото и да било на име Робин. С изключение на Робин Андерсън, който някога работеше за списанието „Инвестмънт Мантли“, но и с него не сме били чак толкова близки, та…

— Опасявам се, че не успях да чуя фамилията — обяснява мама. — Но жената ми се стори много приятна. Каза, че се обаждала от Ню Йорк…

Робин?!

Вкаменявам се. Ужасът ме приковава точно върху стъпалата на верандата.

Робин ме търси по телефона… и то тук?!

Чакай малко! Тук нещо не е наред! Та Робин не принадлежи на този свят! Тя е част от света на Ню Йорк! Все едно някой да се върне назад във времето и да се намеси в развоя на събитията по време на Втората световна война.

— Приятелка ли ти е? — пита най-невинно мама. — Тъкмо си поговорихме за сватбата…