Сватбата на Беки Б.

— Какво ще кажеш, Беки? — пита татко и обхваща с жест обстановката. — Харесва ли ти? Можем ли да имаме честта на твоето одобрение?

Гласът му звучи закачливо, обаче аз веднага разбирам, че за него одобрението ми наистина значи много. Всъщност — и за двамата значи много. Защото правят всичко това заради мен!

— Всичко е… фантастично! — отговарям дрезгаво. — Направо като приказка!

— Е, а сега ела и погледни какво става в градината! — подканя ме мама и аз тръгвам след нея като омаяна към френските прозорци, където веднага зървам екип от униформени градинари да работят нещо по цветните лехи.

— Садят теменужки, с които изписват имената „Люк и Беки“! — въздъхва щастливо мама. — Ще цъфнат точно през юни! И ще си направим малък алпинеум с водопадче точно на мястото, където ще се падне входът на палатката. Видях го в един епизод на „Наземен контрол“.

— Звучи… страхотно!

— И през нощта ще бъде осветено, така че, когато пуснем фойерверките…

— Какви фойерверки? — прекъсвам я, а тя ме поглежда изненадано.

— Но нали ти изпратих факс за фойерверките! Не ми казвай, че си забравила!

— Разбира се, че не съм забравила!

Мисълта ми се връща светкавично към купчината факсове, които мама непрекъснато ми праща и които аз тъпча редовно и виновно под леглото си — някои прегледани надве-натри, а други изобщо не погледнати.

Но какво съм си мислела, че правя?! Защо съм отказала да обърна внимание на случващото се около мен?!

— Беки, изобщо не ми изглеждаш добре, миличка! — казва мама. — Вероятно полетът те е уморил. Ела да си пийнем по една ободряваща чашка кафе!

Влизаме в кухнята и аз усещам как вътрешностите ми се преобръщат.

— Да не би да си сменила и кухненската мебелировка?!

— О, нищо подобно! — отвръща весело мама. — Просто пребоядисахме всичко. Изглеждат като новички, нали? Така. Вземи си едно хубаво кроасанче сега. Купуваме ги от една нова хлебарница наблизо.

И ми подава цяла кошница, обаче аз не съм в състояние да сложа и залък в устата си. Усещам, че ми прилошава. Нямах никаква представа, че тук са станали толкова много неща.

— Беки? — разглежда ме внимателно мама. — Какъв е проблемът?

— А, никакъв! — побързвам да отрека. — Няма никакъв проблем. Просто всичко е… перфектно.

Боже, какво ще правя сега?

— Знаеш ли… мисля да отида да си разопаковам багажа — успявам да изрека аз и да наподобя някаква усмивка на лицето си. — И да се пооправя малко.

* * *

Затварям вратата на стаята си зад гърба си, с все още залепено за лицето подобие на усмивка, но отвътре сърцето ми бие лудо.

Нещата не се развиват по план.

Нещата изобщо не се развиват по моя план! Нови тапети? Алпинеуми? Фойерверки? Как така съм пропуснала да узная за всички тези неща?! Но пък трябваше да се досетя. Вината е изцяло моя. О, Боже! О, Господи!

Как сега да кажа на мама и татко, че всичко това трябва да се отмени?! Как да го направя?!

Не мога.

Обаче трябва.

Ама не мога. Просто не мога и това е!

Опитвам се да си припомня, че става въпрос за моята сватба. Опитвам се да си възвърна нюйоркския непукизъм и самочувствие. Опитвам се да си кажа, че мога да си направя сватбата там, където аз си искам.

Ала всички доводи ми звучат някак фалшиво. Всички думи ме карат да примигвам от неудобство. Може и всичко това да е било вярно — но само в началото. Тогава, когато нищо още не е било сторено, тогава, когато никой не е бил положил никакво усилие за нищо. Ала сега… тази сватба вече изобщо не е само моя. Това е подаръкът на мама и татко за мен. Това е най-големият подарък през целия ми живот, който двамата са ми правили — подарък, в който те са вложили всичката любов и внимание, които таят към мен.

И аз възнамерявам да го откажа. Да им кажа: „Благодаря, ама няма нужда.“

Какво изобщо съм си въобразявала?!

С разтуптяно сърце аз бръквам в джоба си, за да извадя листчето с бележките, които си бях нахвърляла в самолета — думите, които бях измислила за собствено оправдание.

Причини, поради които сватбата ни трябва да се състои в „Плаза“:

1. Какво ще кажете за едно пътешествие до Ню Йорк, което ще ви излезе напълно безплатно?

2. Хотел „Плаза“ е фантастичен.

3. Няма да ви се налага да си мръднете пръста за каквото и да било.

4. Палатката само ще съсипе градината.

5. Няма да ви се налага да каните леля Силвия.

6. Ще получите рамки от „Тифани“ напълно безплатно…

Когато записвах тези точки, ми звучаха напълно убедително. А сега ми се струват като шеги, при това не на място. Мама и татко нямат абсолютно никаква представа какво означава хотел „Плаза“. Откъде накъде ще им се прииска да прелетят целия Атлантик, за да се намърдат в някакъв снобарски хотел, който никога не са зървали? Откъде накъде ще се съгласят да се откажат от домакинството на сватбата, за която винаги са си мечтали?! Аз съм тяхната единствена дъщеря. Тяхното едно-единствено дете в целия свят!

И така… Какво ще правя сега?