Сватбата на Беки Б.

Седя, приковала поглед в листчето, дишам тежко и се надявам, че мислите ми ще се подредят от само себе си. Душата ми драпа отчаяно за някакво разрешение — за някаква дупчица, през която да се промуши. Тя отказва да се предаде, докато не е изпробвала всяка една възможност. И се върти ли, върти — все в същия порочен кръг. И се върти ли, върти — като онези балеринки на поставчици, които продължават, докато им се развива пружината.

— Беки?

Мама влиза в стаята и аз подскачам виновно, като побързвам да смачкам листа в ръката си.

— Здрасти! О, кафе! Прекрасно!

— Без кофеин е обаче — отбелязва мама и ми подава голяма чаша, на която се мъдри надписа: „Не е необходимо да си луда, за да организираш сватба, обаче за майка ти това е наложително.“ — Предположих, че в последно време си преминала на кафе без кофеин.

— Нищо подобно — отвръщам изненадано. — Но няма значение.

— А как се чувстваш? — Мама присяда до мен на леглото и аз тайничко прехвърлям хартиената топка от едната в другата си ръка. — Малко уморена навярно? Вероятно от време на време ти прилошава?

— Не чак толкова зле — отговарям и въздъхвам малко по-силно, отколкото възнамерявах. — Обаче храната по самолетите е наистина много гадна.

— Трябва да си пазиш силите! — изчуруликва мама и ми стиска ръката. — А тук имам нещо за теб, скъпа! — И ми подава листче хартия. — Какво ще кажеш?

Разгръщам листчето и се вторачвам неразбиращо в него. Детайли за някаква къща. Ако трябва да бъда по-точна — четиристайна къща в Оксшот.

— Хубава е, нали? — отбелязва мама със светнало лице. — Погледни само подробностите!

— Да не би да възнамерявате да се местите?

— Не е за нас, глупаче! За вас е! Ще бъдете само на една пряка от нас! Погледни, има си и лятно барбекю в градината, две допълнителни бани…

— Мамо, но ние живеем в Ню Йорк!

— Само за момента. Но няма да останете в Ню Йорк завинаги, нали?! Там сте само временно!

В гласа й се прокрадва загриженост и въпреки че продължава да се усмихва, веднага забелязвам напрежението в очите й. Отварям уста, за да й отговоря, но после, за моя огромна изненада, си давам сметка, че двамата с Люк изобщо не сме говорили къде ще живеем за постоянно.

Може би защото винаги сме знаели, че някой ден ще се върнем във Великобритания. Но кога точно?

— Нали не смятате да оставате там завинаги? — настоява мама и се изкисква нервно.

— Не знам — отговарям объркано. — Нямам представа какво искаме да правим.

— Но човек не може да създаде семейство и да отглежда деца в онази дупка, която наричаш апартамент! Не може да не пожелаете да се върнете у дома! И тогава ще ви трябва хубава къща с градина! Особено сега!

— Сега какво?

— Сега, когато… — И тя прави евфемистичен жест на окръгление пред корема.

— Какво?!

— О, Беки! — въздъхва мама. — Напълно разбирам твоята… свенливост да кажеш на хората за това. Но всичко е наред, скъпа! В наши дни това е напълно приемливо! Вече никой не съди никого за това!

— Не съди… Ама ти какво…

— Единственото, което трябва да знаем… — и тя прави деликатна пауза, — е колко да отпуснем роклята. За сватбата имам предвид.

Да отпуснат роклята ли? Ама какво, за Бога… Чакай малко!

— Мамо, да не би да си си втълпила, че аз съм… аз съм… — И правя същия евфемистичен жест, който направи и тя.

— Ама не си ли?! — сбръчква се разочаровано лицето на мама.

— Не съм, разбира се! Откъде изобщо ти хрумна подобна мисъл?!

— Каза, че искаш да обсъдиш с нас нещо много важно! — отбранително обяснява мама и отпива глътка кафе. — Стана ясно, че не е за Люк, не е за работата ти, не е и за банковия ти мениджър. И тъй като Сузи ще си има бебе, а вие двете винаги правите всичко заедно, решихме, че…

— Добре де, ама не съм! Ясно ли е? Не съм и дрогирана, ако това ти е следваща мисъл!

— Тогава какво толкова искаше да говориш с нас?! — Мама смъква чашата си и ме поглежда разтревожено. — Какво беше толкова важно, че трябваше да си дойдеш чак у дома?

В стаята настъпва тягостна тишина. Пръстите на ръката ми се сключват здраво около чашата.

Ето го! Това е решителният момент! Това е моята възможност да си призная всичко! Да кажа на мама за хотел „Плаза“! И ако смятам да го сторя, трябва да си отворя устата веднага! Преди да са направили следващата стъпка в подготовката на сватбата. Преди да са похарчили още пари.

— Ами, нещата са така, че… — прочиствам си гърлото. — Нещата стоят така, че…

Млъквам и отпивам от кафето. Гърлото ми се е стегнало и като че ли пак започва да ми прилошава. Как да кажа на мама, че искам да се оженя някъде другаде? Как да го направя, за Бога?!

Затварям очи и се оставям блясъкът на „Плаза“ отново да ме заслепи, опитвайки се да призова цялото му вълнение и красота. Позлатените зали, изисканият интериор… Мечтите да се нося безгрижно с Люк по онзи излъскан дансинг под одобрителните погледи на богатата тълпа…

Ала някак си… картината вече не ме грабва така, както ме грабваше преди. Всичко ми се струва някак си съвсем… неубедително.

Господи! Какво искам всъщност? Какво искам наистина?!

— Знаех си!

Вдигам очи и с ужас съзирам погледа на мама.

— Знаех си! Двамата с Люк сте се разделили!

— Мамо…