Сватбата на Беки Б.

И затова трябваше да изляза с номера, че изпитите по математика се проверяват по-дълго от другите предмети, защото са по-сложни. Честно да ви кажа, те щяха да ми се вържат, ако не беше Джанис, която един ден цъфна у дома и започна да писука: „Олеле, да знаете само, моят Том получи шестица по математика! А вашата Беки?“

Да го вземат мътните този Том!

— Още не си ме попитала нищо за сватбата — обажда се мама, докато се носим по шосе A3 към Оксшот.

— Така ли? Да, вярно, че не съм — отвръщам аз, като се опитвам да си придам ведрост на гласа. — Та… хмм… как върви подготовката?

— Да си кажем правичката, не сме напреднали кой знае колко — отговаря татко, докато наближаваме отбивката за Оксшот.

— Пък и все още е рано — добавя мама.

— Това е само една сватба! — казва татко. — По мое мнение хората се впрягат прекалено много за такива неща. А всичко може да се организира и в последния момент.

— Напълно съм съгласна с теб! — отдъхвам си облекчено аз. — И в последния момент е възможно да се направи!

Слава Богу, че нещата стоят така! Отпускам се назад в седалката и усещам, че тревогата постепенно ме напуска. Това ще улесни значително всички неща. Щом не са напреднали кой знае колко с подготовката, значи все още има възможност събитието да се отмени. И да ви призная честно, двамата ми звучат така, сякаш не са кой знае колко притеснени по този повод. Ама това е прекрасно! На тях очевидно не им пука особено! Значи съм се притеснявала буквално за нищо!

— Между другото, обади се Сузи — казва мама, докато наближаваме нашата къща. — Пита дали имаш нещо против да се срещнете по някое време днес. Аз й отговорих, че сигурно ще искаш… Ах, да, докато не съм забравила, да те предупредя — допълва мама и се извръща назад към мен. — Том и Луси.

— Какво за тях? — питам и се примирявам, че трябва да изслушам подробностите по най-новото им кухненско обзавеждане или на каква длъжност са повишили Луси.

— Разделиха се — снишава глас мама, въпреки че в колата сме само ние тримата.

— Разделили са се, така ли?! — ококорвам очи аз. — Ти сериозно ли говориш? Но те са женени само от…

— Няма и две години. Джанис е съсипана, горката, както вероятно можеш да си представиш.

— Но какво толкова се е случило, че да се разделят? — продължавам да не вярвам на новината аз.

Мама свива презрително устни и отговаря:

— Тази тъпанарка Луси избягала с един барабанист.

— С барабанист ли?!

— От някакъв състав. Очевидно имал пробито… — Тук мама прави неодобрителна пауза, а моята мисъл се лута бясно във всякакви предположения коя част от тялото му е пробита, за някои от които на мама дори не би й хрумнало. (Да си призная, на мен също не биха ми хрумнали, докато не се преместих да живея в нюйоркския квартал Уест Вилидж.) — …зърно на гърдата — довършва накрая тя за мое облекчение.

— Нека си изясним нещата. Значи Луси е избягала с барабанист с… с пробито… с пробито зърно.

— Живеел в каравана — вметва татко, докато дава сигнал за ляв завой.

— След всичкия труд, който Том положи за зимната им градина! — отбелязва мама и поклаща глава. — Някои момичета са големи неблагодарници!

Умът ми просто не е в състояние да го побере. Луси работи в една инвестиционна банка. Двамата с Том живеят в Райтгейт. Завесите им са в пълен синхрон с тапицарията на дивана им. Как, за Бога, е срещнала този въпросен барабанист с пробитото зърно?!

Внезапно си спомням за разговора, който дочух онзи път, когато се разхождах в нашата градина. Луси определено не звучеше много щастлива. Но пък и ще звучеше като жена, която се кани да напуска съпруга си.

— Как е Том?

— Справя се — отговаря татко. — В момента е при Джанис и Мартин. Горкото момче!

— Ако питате мен, за него така стана по-добре! — заявява изненадващо мама. — Ако трябва да се тревожим за някого, то това е по-скоро Джанис. След цялата онази прекрасна сватба, която организираха! Всички бяха измамени от това момиче, така си е!

Спираме пред нашата къща и за моя изненада на алеята отпред виждам два бели микробуса.

— Какво става тук? — питам.

— Нищо особено — отвръща мама.

— Водопроводни ремонти — казва татко.

Ала израженията и на двамата стават доста неразгадаеми. Очите на мама светват и тя хвърля погледи на татко на няколко пъти, докато вървим към главния вход.

— Е, готова ли си? — пита небрежно татко. Пъхва ключа в ключалката и отваря със замах вратата.

— Изненада! — изпискват едновременно мама и татко и аз зяпвам.

Старите тапети в антрето вече ги няма. Старият килим също го няма. Всичко наоколо е ремонтирано в светли, свежи цветове, с модерно подово покритие и нови лампи навсякъде. Докато погледът ми се плъзга невярващо нагоре, съзирам незабележим човечец да поправя перилата на стълбите. На площадката има още двама, качили се на сгъваема стълба и монтиращи голям полилей. Навсякъде ухае на боя и свежест. И на нови неща. И на много похарчени пари.

— Но вие правите основен ремонт на цялата къща! — възкликвам накрая.

— Да, за сватбата! — отговаря мама и ме поглежда възторжено.

— Но нали казахте… — преглъщам. — Казахте, че не сте направили още много…

— Искахме да те изненадаме!