Сватбата на Беки Б.

Но това е пълен абсурд! Аз изобщо не се чувствам като възрастен човек! В момента се чувствам като шестгодишно момиченце!

— Всички ти изпращат много поздрави, миличка! — изрича мама накрая и слава богу слага край на спомените си. — И, разбира се, всички ще дойдат на сватбата! Така. Татко ти ми каза, че си искала да говориш с мен за нещо.

— Аз… — прочиствам си гърлото и внезапно си давам сметка за настаналата тишина по трасето, за огромното разстояние между нас. — Ами, исках да… хмм…

Господи! Устните ми треперят, а обиграният ми новинарски глас се е превърнал в прасешко нервно квичене.

— Какво става, Беки? — повишава мама загрижено глас. — Да не би нещо да не е наред?

— Нищо подобно! Аз просто исках… исках…

Боже, няма никакъв смисъл!

Знам, че Кристина е напълно права. Знам, че няма никакъв смисъл да подхранвам чувството си за вина. Знам, че това е моята сватба и би трябвало да си я направя там, където аз искам. Пък и не карам мама и татко да ми плащат, нали?! Не искам от тях никакви усилия!

Въпреки това…

Не мога да кажа на мама, че съм решила да се оженя в хотел „Плаза“, ей така, по телефона. Просто не мога да го направя!

— Щеше ми се да дойда да ви видя! — чувам се да изричам, без да мисля. — Това исках да ти кажа. Идвам си у дома!

ФИНЕРМАН УОЛСТАЙН

Адвокатска кантора

Авеню ъв ди Америкас № 1398

Ню Йорк

----------------------------------------------------------------------------

Мис Ребека Блумууд

Западна 11-та улица № 251, ап. Б

Ню Йорк

18 април 2002 г.

Скъпа мис Блумууд,

благодаря Ви за писмото от 16 април във връзка с Вашето завещание. Потвърждавам, че в точка втора, подточка „д“ добавихме и текста: „И също новите ми дънкови ботуши с високи токове“, както вие пожелахте.

С най-добри пожелания:

Джейн Кардозо.

Единадесет

Веднага щом зървам мама, притеснението отново ме сграбчва. Тя стои до татко в Терминал 4 и оглежда пристигащите и веднага щом ме вижда, лицето й просветва със смесица от радост и тревога. Беше доста шокирана, когато й казах, че ще си дойда вкъщи без Люк — всъщност, наложи ми се няколко пъти да повторя, че между нас всичко е наред.

После ми се наложи да я уверя, че не съм била уволнена от работа.

А после — да обещая, че не ме гонят международните кредитни акули.

Да ви кажа честно, като се замисля какви глупости надробих през последните няколко години, не мога да не почувствам поне мъничко вина заради всичко, което преживяха родителите ми заради мен.

— Беки! Греъм, ето я и нея! — Мама се спуска напред и разбутва с лакти едно семейство с тюрбани на главата. — Беки, миличка! Как си? Как е Люк? Всичко наред ли е?

— Здравей, мамо! — поздравявам я аз и я прегръщам топло. — Аз съм добре. А Люк ви изпраща сърдечните си поздрави! Всичко при нас е абсолютно наред!

С изключение на едно мъничко проблемче — от известно време планирам голяма сватба в Ню Йорк зад вашия гръб.

„Стига!“ — заповядвам категорично на мозъка си, докато татко ме целува и поема количката ми. Няма смисъл да споменавам този проблем засега. Няма смисъл дори и да мисля за него. Ще повдигна въпроса по-късно, когато седнем удобно вкъщи и когато разговорът се насочи от само себе си в тази посока.

Което няма начин да не се случи.

„Е, Беки, още ли обмисляш варианта да се ожениш в Америка?“

„Ами, мамо, странно е, че го казваш, но…“

Именно. Ще изчакам точно такава възможност.

Ала въпреки че се държа максимално отпуснато и спокойно, не съм в състояние да мисля за нищо друго. И докато мама и татко търсят колата, докато спорят накъде е изходът от аерогарата, докато обсъждат дали цената за паркинга от 3.60 лири на час е разумна, аз усещам някаква тревожна топка в стомаха си, която се свива непоносимо всеки път, когато някой спомене думите „сватба“, „Люк“, „Ню Йорк“ и „Америка“ дори и мимоходом.

Точно като онзи път, когато казах на родителите си, че ще се явявам на изпит по математика за напреднали. Съседчето Том ходеше на курсове по математика за този изпит и майка му Джанис се фукаше много с това, затова аз бях принудена да кажа на мама и татко, че и аз ще се явявам на този изпит. Обаче после изпитите започнаха и аз трябваше да се престоря, че отивам да ме изпитват (вместо това прекарах три часа в магазин „Топшоп“). А когато резултатите излязоха, те започнаха да ме питат: „Колко получи по математика за напреднали?“