Сватбата на Беки Б.

— Браво, Беки! — кимва и Сузи, вече почервеняла като домат. Стиска ръката ми и се опитва да ми се усмихне. — Постъпи правилно! — После поглежда към акушерката и допълва: — Добре. Вече можем да тръгваме!

— Аз просто ще отида да… да донеса и другите неща — казвам и се запътвам бавно към двойните врати, които извеждат навън от болницата.

Когато се озовавам на тротоара отпред, потрепервам. Значи това беше. Никаква сватба в „Плаза“. Никаква омагьосана гора. Никаква вълшебна торта. Никакви фантазии повече.

Направо не мога да повярвам, че всичко изчезна. Ей така, с един замах…

Но, от друга страна, ако съм докрай честна към себе си, и без това всичко си беше чиста фантазия, нали? И без това ми се струваше нереално…

Реалността е тук. Тук и сега.

Оставам неподвижна за няколко секунди, като се оставям на мислите си, докато сирената на приближаваща се линейка не ме изважда от унеса ми. Връщам се в настоящето. Бързо разтоварвам остатъка от багажа в таксито, плащам на шофьора и се втренчвам недоумяващо в огромния куп неща, като се питам как, за Бога, ще ги внеса вътре. И дали беше толкова наложително точно сега да купувам сгъваема детска кошарка.

— Вие ли сте Беки Блумууд? — прекъсва мислите ми нечий глас и когато се обръщам, виждам някаква млада акушерка, застанала на прага на родилното отделение.

— Да — кимвам и усещам, че гласът ми протреперва. — Сузи добре ли е?

— Добре е, но контракциите й зачестиха, а все още чакаме упойката да пристигне, та тя предложи да пробва… — Жената не довършва и свежда изумено поглед. — Това да не би да е… кану?…

* * *

О, Господи!

Боже мой!

Направо не мога да…

Сега е девет часът вечерта и аз съм като разбита. Никога през живота си не съм виждала подобно нещо. Нямах представа, че всичко е толкова…

Че Сузи ще бъде толкова…

Отне й всичко на всичко шест часа, което, както твърдят специалистите, си е доста бързичко. Единственото, което мога да ви кажа обаче, е, че не ми се ще да съм от бавните, щом това е бързо!

Направо не мога да повярвам! Сузи си има малко момченце! Миниатюрно, розовичко, сбръчкано момченце. Вече стана на един час!

Беше претеглен, измерен и облечен в най-разкошното бебешко гащеризонче в бяло и синьо, а после го увиха в бяло одеялце и сега лежи в скута на Сузи. Целият е сбръчкан, свитичък, а над ушичките му стърчат туфички черна косица. Бебето, което са направили Сузи и Таркуин. Направо ми идва да се разплача… само дето съм толкова въодушевена. Подобно чувство никога през живота си не съм изпитвала!

Погледите ни със Сузи се срещат и очите й проблясват от еуфоричен възторг. Усмихва се по този начин от мига, в който се роди детето й, и аз не мога да не се запитам дълбоко в себе си дали не са й сложили прекалено много смешен газ.

— Нали е перфектен?!

— Перфектен е! — отвръщам и докосвам миниатюрните му ноктенца. Направо не мога да си представя, че това същество е расло през цялото това време в корема на Сузи!

— Желаете ли чаша чай? — пита сестрата, която се появява в топлата, ярко осветена стая. — Сигурно сте много изтощена.

— Много благодаря — отвръщам с благодарност и протягам ръка.

— Имах предвид майката — казва сестрата и ме поглежда странно.

— О! — смотолевям смутено. — Да, разбира се. Извинете.

— Няма нищо — обажда се Сузи. — Дайте го на Беки. Тя си го заслужи! — И ми се усмихва свенливо. — Извинявай, че така ти се развиках!

— Няма нищо — успокоявам я аз и прехапвам устни. — А ти ме извини задето непрекъснато те питах наистина ли те боли!

— Нищо подобно! Ти беше страхотна! Наистина, Беки! Нямаше да се справя без теб!

— Пристигнаха някакви цветя — казва влязлата в стаята акушерка. — Както и съобщение от вашия съпруг. В момента не може да мръдне от острова заради лошото време, но ще пристигне веднага, когато може.

— Благодаря — отвръща Сузи, като се опитва да се усмихне. — Много ще се радвам!

Но когато акушерката излиза, устните й потреперват.

— Беки, какво ще правя, ако Тарки не успее да се върне? Мама е в Улан Батор, а татко не различава единия край на бебе от друг… Ще остана съвсем сама…

— Нищо подобно! — прегръщам я аз. — Аз ще ти помагам!

— Но не трябва ли да се връщаш в Щатите?

— Никъде не трябва да се връщам! Ще отменя полета си и ще си взема още няколко дена отпуска. — Прегръщам я топло и добавям: — Ще остана с теб толкова, колкото трябва, Сузи! И повече не искам да чувам нищо!

— Ами сватбата?

— Вече не се налага да се притеснявам за сватбата. Оставам с теб и толкова! Точка по въпроса!

— Наистина ли? — Брадичката на приятелката ми протреперва. — О, благодаря ти, Беки! — Тя премества предпазливо бебето в другата си ръка и той измърква тихичко. — А ти… знаеш ли как се гледат бебета?

— Не е необходимо да си го учил предварително! — изричам уверено. — Просто трябва да го храниш, да го повиваш, да го обличаш в хубави дрешки и да го разкарваш с количката по магазините.

— Не съм много сигурна, че…

— Пък и я го погледни малкия Армани! — Протягам ръка към малкото бяло вързопче и докосвам с нежност бузката на бебето.

— Няма да го кръстим Армани! В никакъв случай! Затова престани да го наричаш така!