Сватбата на Беки Б.

На идване минах през един бар, дръпнах две за кураж и обмислих всяка дума, която ще изрека пред него. Защото, както всеки знае, разковничето е в начина на поднасяне на информацията. Когато президентът реши да вдигне данъците, той не казва направо: „Ще ви повиша данъците“, а вместо това изрича нещо витиевато от рода на: „Всеки американски гражданин отлично знае стойността на образованието в наши дни.“ Затова и аз си написах реч — нещо като годишната президентска реч за състоянието на нацията — и се постарах да я запомня дума по дума, като включих и време за вметки от страна на Люк. (Или пък аплодисменти, макар че в случая са малко вероятни.) Така че, стига да се придържам към текста и стига никой да не повдига въпроса за политиката ни в Уганда, всичко ще бъде наред.

Краката ми леко потреперват, докато изкачвам стълбите към нашия апартамент, макар да знам, че Люк не може да се е върнал. Знам, че имам още време, за да се подготвя. Но когато отварям вратата, за мой огромен ужас го зървам вътре — седнал на масата, с купчина листи пред себе си.

Хайде, Беки, започвай! Дами и господа, членове на Конгриса. Четири удара на сърцето за пауза и разни-разнообразни. Оставям вратата зад гърба си да се захлопне сама, изваждам си бележките и си поемам дълбоко въздух.

— Люк — започвам с гробовно сериозен глас, — трябва да ти кажа нещо за сватбата. Проблемът изобщо не е лесен, а решението му — още по-малко. И ако такова изобщо съществува, то ще мога да го открия единствено с твоя помощ. Точно затова днес реших да призная това пред теб — и да те помоля да ме изслушаш напълно непредубедено.

Дотук добре. Даже в интерес на истината доста се гордея със себе си. Онова за непредубеното слушане бе голямо попадение, няма спор! Защото то означава преди всичко и най-вече, че той няма право да ми крещи.

— И за да ти обясня трудното положение, в което се намирам сега — продължавам, вече окуражена от себе си, — се налага да те върна назад във времето. Назад, та чак до самото начало. С което нямам предвид Сътворението на света. Нито даже Големия взрив. А просто едно пиене на чай в „Клариджис“.

Правя пауза, но Люк продължава да мълчи и да ме слуша. Може пък всичко да мине добре в края на краищата.

— Именно там, в „Клариджис“, започнаха моите проблеми. Бях изправена пред непосилна задача. Все едно бях онзи гръцки бог, който трябвало да избира между трите ябълки. Само дето ябълките бяха само две — и даже не бяха ябълки. — Правя многозначителна пауза. — А бяха сватби.

Ето че Люк накрая се извръща в стола си. Очите му са кървясали, а върху лицето му се съзира някакво много странно изражение. И докато се взира в мен, усещам, че ме сграбчва ужасът на злокобно предчувствие.

— Беки — изрича накрая, но е очевидно, че говоренето му струва огромно усилие.

— Да? — преглъщам аз.

— Вярваш ли, че майка ми действително ме обича?

— Какво?! — възкликвам като попарена аз.

— Кажи ми честно. Вярваш ли, че майка ми действително ме обича?

Ама чакайте малко! Значи той не е чул нищичко от онова, което казах, а?!

— Ами… естествено, че вярвам — казвам накрая. — И като си говорим за майки, точно там се корени и моят проблем — поне в известен смисъл.

— Какъв глупак съм бил! — отбелязва Люк, вдига чашата си и отпива от някаква течност, която наподобява съмнително на уиски. — Тя просто ме е използвала, нали?!

Ококорвам се срещу него и направо не знам какво да кажа. А после забелязвам наполовина изпразнената бутилка на масата до него. Откога ли си седи тук и пие? Поглеждам отново лицето му, изпънато от болка и толкова уязвимо в този момент, и побързвам да преглътна някои от по-острите неща, които се каня да изрека относно Елинор.

— Естествено, че те обича! — отсичам аз, оставям речта си и се приближавам към него. — Сигурна съм. Имам предвид, че всичко си личи по начина, по който тя… — И не довършвам поради липса на думи.

Но какво се очаква от мен да кажа в подобен момент?! Как да довърша изречението? Че си личи по начина, по който използва служителите му без никакви компенсации, без нито дори едно „благодаря“?! Че си личи по начина, по който го предава най-безцеремонно, а после се измъква тихомълком за Швейцария?!

— Какво… ти защо… Случило ли се е нещо? — успявам накрая да скалъпя.

— Всичко е пълна глупост! — изломотва той и поклаща глава. — Преди известно време попаднах на нещо. — Поема си дълбоко дъх и продължава: — Ходих до апартамента й, за да взема едни книжа за фондацията. И не знам защо — вероятно след като видях снимките на Сузи и Ърни — се улових, че разглеждам кабинета й, за да открия някакви мои бебешки снимки. Или като малко дете. Снимки на нас двамата. Нямах представа какво точно търся. Вероятно каквото и да било.

— И откри ли нещо?

Люк показва с жест листите, които затрупват масата, и аз примижавам озадачено към тях.

— Какво е това?

— Това са писма. От баща ми. Писма, които той е писал на майка ми, след като са се разделили преди петнадесет-двадесет години. В които той я моли да отдели няколко минути, за да ме види.