Сватбата на Беки Б.

В този момент се чува звънецът отдолу и Дани протяга ръка и натиска бутона за отваряне на входната врата на кооперацията, без дори да попита кой е.

— Дани! — срязвам го аз.

— Очакваш ли някого? — пита преспокойно той, докато поставя слушалката на мястото й.

— О, само онзи сериен убиец, дето ме преследва от известно време — отвръщам саркастично.

— Става — отбелязва Дани и отхапва поредното парченце от кифличката с канела. — Винаги съм си мечтал да наблюдавам как убиват някого.

На вратата на апартамента се почуква и аз ставам да отворя.

— Ако бях на твое място, щях да си облека нещо по-така — вметва Дани. — Представяш ли си всички в съдебната зала да видят снимки на тялото ти в този тоалет?! Трябва да оставиш за поколенията най-добрия си вид!

Отварям вратата с мисълта, че пак е някой от доставчиците на подаръци. Но се оказва, че е Майкъл, облечен в жълто кашмирено сако и огромна усмивка. Само при вида му душата ми си отдъхва успокоена.

— Майкъл! — въкликвам и го прегръщам топло. — Толкова ти благодаря, че намина!

— Няма защо — отговаря Майкъл. — Щях да дойда и още по-рано, ако знаех как точно стоят нещата. Вчера се отбих в офисите на „Брандън Къмюникейшънс“, където ми казаха, че Люк е болен. Обаче нямах никаква представа, че чак…

— Така е. Виж какво, не може да се каже, че тръбя истината за неговото състояние. Пък и смятах, че за два-три дена всичко ще отшуми.

— Е, тук ли е Люк? — пита Майкъл и наднича вътре.

— Не е. Тази сутрин излезе още по-рано. И нямам представа къде ходи — отговарям аз и свивам безпомощно рамене.

— Предай му моите най-добри пожелания, когато се появи — заявява Дани, запътен към вратата. — И не забравяй, че аз първи си поисках онова палто на Ралф Лорън!

Правя кафе (без кофеин, тъй като само това му разрешават на Майкъл да пие), а за себе си си отливам малко отвара, макар и без особен ентусиазъм, след което двамата се опитваме да си проправим път през натурията в дневната, за да намерим къде да седнем.

— И така — започва той, докато премества купчина списания и сяда на дивана. — Значи напрежението най-сетне му се е отразило на нашия Люк. — Наблюдава ме как наливам мляко с трепереща ръка. — А, както виждам, тебе също не те е подминало.

— Аз съм си много добре — побързвам да отговоря. — В случая важният е Люк. Той е напълно променен. Просто за една нощ. В един момент беше добре, а в следващия бъбри само неща от рода на: „Нуждая се от отговори“ и „Какъв е смисълът на живота?“ и „Накъде отиваме всички ние?“. Изпаднал е в дълбока депресия, не ходи на работа и… аз просто не знам какво да направя!

— Честно да ти кажа, очаквах подобен срив у него от известно време — казва Майкъл, докато поема от мен чашата си с кафе. — Този твой човек работи прекалено. Винаги е бил такъв. И всеки, който работи с такова темпо в продължение на такъв дълъг период… — Свива тъжно рамене и потупва гърдите си. — Никой не го знае по-добре от мен. Всичко се заплаща.

— Но в случая не е само работата. Отнася се за… всичко в неговия живот. — Прехапвам устни и допълвам: — Мисля, че твоята сърдечна криза му се отрази много повече, отколкото си дава сметка.

— Имаш предвид от онзи епизод.

— Именно. Двамата се скарахте… и за него това беше огромен удар. Това го накара да започне да се замисля по-дълбоко за разни неща… Не знам, за живота и за какво ли още не. А после дойде и онази история с майка му.

— Аха — кимва разбиращо Майкъл. — Знаех си, че Люк ще се разстрои заради онази статия в „Ню Йорк таймс“. Напълно разбираемо, междувпрочем.

— И това е нищо! После нещата се влошиха още повече!

И разказвам как Люк е намерил писмата до майка му, писани от баща му, и Майкъл видимо се шокира.

— Ясно — отбелязва накрая, докато бърка замислено кафето си. — Вече всичко си идва на мястото. Майка му открай време е била движещата сила зад всички негови начинания и успехи. Мисля, че никой не може да го отрече.

— Всичко е сякаш… внезапно няма представа защо прави това, което прави. И затова се отказа да го прави. Не иска да ходи на работа, не говори за терзанията си, Елинор е все още в Швейцария, колегите му непрекъснато се обаждат, за да питат как е, а аз нямам желание да им казвам нещо от рода на: „Всъщност Люк не може да се добере до телефона, защото точно в момента страда от криза на средната възраст“…

— Не се тревожи! Днес и без това трябва да отида до неговата компания. Може и да успея да измисля някаква история за творчески отпуск. Гари Шепърд ще поеме кормилото за известно време. Той е изключително способен.

— Но нали няма да заиграе зад гърба на Люк? — поглеждам подозрително Майкъл.

Последния път, когато Люк откъсна поглед от компанията си за не повече от три минути, Алиша Билингтън Дългокраката кучка се опита да му измъкне всичките клиенти и да саботира цялата работа. Това едва не сложи край на „Брандън Къмюникейшънс“.

— С Гари няма да има никакви проблеми — успокоява ме Майкъл. — А и аз още не съм заработил на пълни обороти. Така че, нищо не ми пречи да хвърлям по един поглед от време на време.