Сватбата на Беки Б.

— О! — възкликва Майкъл, очевидно изненадан от нещо. — Искам да кажа, че сигурно ви е много трудно. Тъй като вие сте в Англия… а Беки и Люк ще се женят в…

— Майкъл! — прекъсвам го на върха на отчаянието си. — Спри!

Той поставя ръка върху слушалката и пита:

— Какво да спра?

— Не говори за това с майка ми! Тя не знае!

— Какво не знае?!

Вторачвам се в него с агония в очите. Накрая той като че ли разбира и заговорва по телефона:

— Госпожо Блумууд, май трябва да тръгвам. Тук непрекъснато има какво да се прави. Но много се радвам, че говорихме и… Да, ще се видим на сватбата. Да, сигурен съм. И на вас също!

Най-сетне затваря телефона и в стаята настъпва гробовна тишина.

Накрая той започва:

— Беки, защо майка ти не знае нищо?

— Това… няма значение.

— Нещо ми подсказва, че има, при това голямо — не се предава той и ме поглежда проницателно. — Имам усещането, че тук нещо не е наред.

— О, всичко си е наред… Наистина…

Млъквам, защото точно в този момент нещо в ъгъла започва да бръмчи, факсът със съобщението от майка ми. Бързо оставям кашона с подаръка на дивана и се спускам към апарата.

Обаче Майкъл е по-бърз от мен. Дръпва страницата от факса и започва да чете.

„Списък с песните за сватбата на Ребека и Люк. Дата: 22 юни. Място: «Боровете», Елтън Роуд № 43, Оксшот…“ — Вдига очи и се смръщва. — Беки, какво е това тук? Нали с Люк ще се жените в „Плаза“? Или не съм прав?

Нямам сили да отговоря. Кръвта нахлува в главата ми и почти ме оглушава.

— Прав ли съм? — пита той, а гласът му вече е придобил по-железен оттенък.

— Не знам — едва прошепвам накрая аз.

— Как така не знаеш къде ще се жениш? — пита той и отново спуска поглед по факса. И аз постепенно съзирам как всичко му се изяснява. — Исусе Христе! Майка ти също организира сватба в Англия, нали така?!

Втренчвам се в него, раздирана от неизразима болка. Това е дори още по-лошо, отколкото, ако Сузи разбере. Имам предвид, че Сузи ме познава от цяла вечност. Отлично знае колко ми е акълът и накрая винаги ми прощава. Обаче Майкъл… Едва успявам да преглътна. Майкъл винаги се е отнасял към мен с уважение. Даже веднъж ми каза, че съм умна и интуитивна. Да не говорим, че дори ми предложи работа в неговата компания. Не мога да понеса той да разбере в каква каша съм се забъркала!

— Майка ти знае ли изобщо за приготовленията в „Плаза“?

Поклащам глава — много бавно.

— А майката на Люк знае ли за това? — пита и удря гневно по факса.

Пак поклащам глава.

— А някой друг знае ли за цялата тази бъркотия? Люк например?

— Никой не знае — отвръщам, най-сетне успяла да събера сили да проговоря. — И ти трябва да обещаеш да не казваш на никого!

— Да не казвам на никого ли?! Ти майтапиш ли се с мен?! — поклаща той слисано глава. — Беки, как можа да позволиш това да се случи?!

— Нямам представа. Наистина нямам. Не съм го искала нарочно, то просто…

— Не си искала да мамиш две семейства?! Да не говорим за разходите, за усилията… Даваш ли си сметка, че си я загазила много яко?

— Накрая всичко ще се нареди от само себе си! — възкликвам отчаяно.

— И как според теб ще се нареди от само себе си? Беки, това не са ти две срещи, уговорени за един и същи час! Тук става въпрос за стотици хора!

— Бим-бам, бим-бам! — прозвучава внезапно ударът на моя сватбен часовник, отброяващ дните до великото събитие. — Бим-бам, бим-бам! Само двадесет и два дена до Големия ден!

— Млъквай! — срязвам го безцеремонно аз.

— Бим-бам, бим…

— Млъквай! — крясвам и го запокитвам на пода, а стьклото му се разбива на парчета.

— Двадесет и два дена? — обажда се Майкъл. — Но, Беки, това са само три седмици!

— Все ще измисля нещо! Много неща могат да се случат за три седмици!

— Значи ще измислиш нещо, така ли?

— Е, най-много да се случи някакво чудо!

Опитвам се да се усмихна, ала Майкъл изобщо не реагира. Изглежда като попарен. И определено бесен.

Прорязва ме непоносима болка. Не мога да търпя Майкъл да ми се сърди за каквото и да било. Главата ми пулсира, а от очите ми напират сълзи. С трепереща ръка грабвам чантата си и си вземам мантото.

— Какво ще правиш? — тросва ми се той. — Къде си тръгнала сега?

Вторачвам се в него, а мозъкът ми работи на светкавични обороти. Трябва да избягам оттук. От този апартамент, от живота си, от цялата тази идиотска каша. Трябва да си намеря някое спокойно местенце — някакво убежище. Място, където ще намеря утеха.

— Отивам до „Тифани“ — отвръщам през сълзи и затварям вратата зад себе си.

* * *

Пет секунди след като преминавам прага на „Тифани“, спокойствието ми постепенно се възвръща. Ударите на сърцето ми се нормализират. Мозъкът ми също заработва на нормални обороти. Чувствам как постепенно в душата ми настъпва мир само като разглеждам витрините с бляскавите бижута наоколо. Катрин Хепбърн е напълно права — нищо лошо не може да ти се случи в „Тифани“.

Насочвам се към задната част на приземния етаж, като избягвам умело любопитните туристи, вперила поглед в диамантените огърлици. Зървам някакво момиче, приблизително на моята възраст, да пробва годежен пръстен с размерите на камбанария, и усещам как ме пронизва болка.