Сватбата на Беки Б.

— Знаеш ли какво всъщност ми се иска да направя? — казвам и усещам, че гърлото ми се стяга от вълнение. — Искам да избягам от всичко и всички. Двамата да избягаме на някой плаж. Да бъдем само ние двамата и свещеникът, и чайките. Защото точно това има значение, нали?! Фактът, че аз обичам Люк и че той ме обича, и че искаме да бъдем заедно завинаги. — И докато си представям как Люк ме целува на фона на Карибите, очите ми отново се насълзяват. — На кого му пука за тузарската рокля?! На кого му пука за богатия прием и за многото подаръци?! Ние с Люк не сме чак такива клечки! Аз мога да облека един простичък саронг, двамата да бъдем боси, да се разхождаме по пясъка и всичко ще бъде толкова романтично…

— Беки! — Буквално подскачам от страх при звука от гласа на Сузи. — Престани! Веднага престани! Ама понякога наистина можеш да бъдеш егоистична крава!

— Какво искаш да кажеш? — изломотвам аз. — Просто се опитвах да ти докажа, че разните там богати уловки не са толкова важни…

— Напротив, важни са! Хората са положили огромни усилия, за да ти осигурят тези уловки! Разлолагаш с две сватби, за които всеки само може да си мечтае. Вярно, че не можеш да се явиш и на двете. Но на едната трябва да се явиш. Ако не се явиш на нито едната от тях, значи не ги заслужаваш! Значи не заслужаваш нищо! Тези сватби са не по-малко важни за теб, отколкото за хората, които участват в организирането им! Имам предвид всички онези хора, които са положили усилия, които са отделили от времето и парите си, които са ти засвидетелствали своята любов и уважение, за да създадат нещо специално за теб! Не можеш да избягаш от всичко просто ей така! Налага се да застанеш очи в очи с грешката си, дори и това да означава да се изправиш пред четиристотин души — пред всеки поотделно, на колене. Ала ако просто избягаш… то това означава, че си егоистка и голяма страхливка!

И тя млъква, дишаща тежко, а в далечината дочувам жалостивия вой на Ърни. Чувствам се напълно парализирана, като че ли току-що ми е зашлевила шамар през лицето.

— Права си — чувам се накрая да изричам.

— Много съжалявам — казва тя и за моя изненада също звучи притеснена. — Но наистина съм права.

— Да, знам, че си права. Виж какво… ще се изправя очи в очи с грешката си. Засега нямам представа как, но ще го направя. — Воят на Ърни прераства в мощен рев и аз едва чувам гласа си. — По-добре сега затваряй. Предай обичта ми на моя кръщелник! Кажи му, че… че неговата кръстница много съжалява, че е пълен провал! Кажи му, че тя ще се опита да поправи всичко!

— Той също ти изпраща цялата си обич — казва Сузи, а след кратко колебание добавя: — И освен това казва да не забравяш, че макар понякога да ти се поразсърдваме, ние винаги сме готови да ти помогнем. Ако можем, разбира се.

— Благодаря ти, Сузи! — изричам и усещам, че нещо ме стяга в гърлото. — Кажи му, че… ще ви държа в течение.

Изключвам телефона си и оставам неподвижна няколко секунди, опитвайки се да си събера мислите. Накрая се изправям на крака, отърсвам си дрехите и излизам обратно при сервизите.

Алиша стои само на пет крачки от мен.

Стомахът ми се преобръща. Откога ли е там? Какво точно е чула?

— Здрасти! — казвам, а гласът ми едва не се разпада от напрежение.

— Здрасти! — отвръща и тя, приближава се бавно и очите й ме оглеждат одобрително. — Е — изрича накрая с най-любезен тон, — Робин има ли представа, че се каниш да избягаш, за да се ожениш на някой плаж?

Мамка му!

— Аз… — прочиствам си гърлото — не се каня да бягам, за да се женя на някой плаж!

— Стори ми се, че точно това се каниш да направиш — изрича спокойно Алиша, докато си разглежда ноктите. — В нейния договор нямаше ли една клауза във връзка с подобни случаи?

— Аз просто се шегувах! Беше като… нали се сещаш… просто на майтап…

— Питам се дали Робин ще го възприеме като майтап — заявява Алиша и ме дарява с най-мазната си усмивка. — Как ли ще възприеме идеята, че на Беки Блумууд изобщо не й пука за богатия прием. Да разбере, че нейната любима, сладичка малка Госпожица Съвършенство ще й… скрои гаден номер!

Трябва да запазя спокойствие! Налага се да се справя сама с това!

— Няма да кажеш нищо на Робин.

— Няма ли да кажа наистина?

— Не би могла да го направиш! Ти просто… — Не довършвам, опитвайки се да запазя самообладание. — Алиша, познаваме се от достатъчно дълго време. Вярно е също така, че не винаги сме се… разбирали. Но стига вече! Та ние сме две англичанки в Ню Йорк! И двете се женим! В известен смисъл ние сме… може би сестри!

Едва не се задавям от тези думи — ала имам ли друг избор?! Налага се да я спечеля на своя страна. И с невероятно чувство на отвращение, поставям ръка върху розовия й ръкав.

— Не трябва ли да показваме солидарност? Не трябва ли да… да се подкрепяме една друга?

Настъпва мълчание, през което Алиша плъзга презрителния си поглед по цялото ми лице. После измъква рязко ръката си и закрачва като щъркел към другия край на магазина.

— До скоро виждане, Беки — подхвърля през рамо.

Налага се да я спра. Веднага!