Сватбата на Беки Б.

— Беки! — достига зад мен гласът на Айлийн. — Ето фруктиерата, която исках да ти покажа…

— Благодаря — отвръщам разсеяно. — Просто трябва да…

Обръщам се — но Алиша вече е изчезнала.

Къде ли е отишла?!

Втурвам се по стъпалата към приземния етаж, без да си правя труда да чакам асансьора. Когато се появявам долу, започвам да се озъртам отчаяно за нещо розово. Но навсякъде гъмжи от тълпи превъзбудени, шарени туристи. И ярките цветове са буквално навсякъде.

Проправям си път сред тях, като се опитвам да си повярвам, че Алиша няма да посмее да каже нищо на Робин, че няма да прояви чак такава отмъстителност. Ала дълбоко в себе си знам, че това е напълно в стила й.

Не я зървам никъде, въпреки че обхождам целия етаж. Накрая успявам да се промъкна между група туристи, скупчили се около щанд с часовници, и стигам до въртящите се врати. Излизам на тротоара и започвам да се озъртам наляво и надясно. Не виждам почти нищо. Слънцето свети ослепително, а прозорците отразяват лъчите му и, превръщат всичко в силуети и сенки.

— Ребека!

Усещам как нечия ръка пада върху рамото ми и ме дръпва. Напълно объркана, аз се обръщам, заслепена от светлината. Вдигам поглед и примигвам.

И когато очите ми най-сетне се фокусират; съм обхваната от чист, неподправен ужас.

До мен стои Елинор.

Седемнадесет

Това е то. Мъртва съм. Изобщо не трябваше да си показвам носа навън от „Тифани“.

— Ребека, трябва да поговорим — заявява хладно Елинор. — Веднага!

Облечена е в дълго черно манто, сложила си е огромни черни очила и изобщо прилича на истински гестаповец. Господи, да не би да е разбрала всичко?! Сигурно е говорила с Робин. А може и да е разговаряла с Алиша. И сега ме чака, за да ме отведе при коменданта и да ме изпрати в някой трудов лагер.

— Аз съм… хммм… малко заета — завалям и се опитвам да се вмъкна обратно в „Тифани“. — Нямам време да си бъбря.

— Не става въпрос за бъбрене.

— За каквото ще да е.

— Много е важно!

— Виж какво, на теб може и да ти се струва странно — казвам отчаяно. — Но нека погледнем нещата в перспектива. Това е само една сватба. В сравнение с други неща, като например… сещаш се… договорите с други страни…

— Нямам намерение да обсъждаме сватбата — смръщва се Елинор. — Искам да поговорим за Люк.

— За Люк ли?! — втрещявам се аз. — Как така… да не би да си говорила с него?

— Получих няколко твърде смущаващи послания от него, докато бях в Швейцария. А вчера получих и писмо. Затова веднага се прибрах у дома.

— И какво пише в писмото?

— В момента съм се запътила на среща с Люк — заявява тя, без да обръща внимание на въпроса ми. — Много ще съм ти благодарна, ако ме придружиш.

— Така ли? И къде е той?

— Току-що говорих с Майкъл Елис. Тази сутрин тръгнал да търси Люк и го открил в моя апартамент. Точно натам отивам и аз. Очевидно Люк иска да разговаря с мен. — Тук замълчава, след което добавя: — Но аз държах първо да говоря с теб, Ребека.

— С мен ли? И защо?

Преди да успее да ми отговори, магазинът избълва вълна туристи, която ни залива. Бих могла да се измъкна незабелязано в навалицата. Бих могла да избягам.

Ала съм завладяна от любопитство. Защо Елинор държи толкова много да разговаря с мен?

Тълпата се изпарява и ние оставаме втренчени една в друга.

— Моля те — кимва тя към бордюра. — Колата ми ни чака.

— Окей — свивам рамене аз. — Ще дойда. Защо пък не?!

Веднъж обгърната от меката луксозна тапицерия на лимузината, усещам, че ужасът ми изчезва. Докато съзерцавам бледата, неразгадаема физиономия на Елинор, долавям у себе си постепенно надигаща се омраза.

Това е жената, която накара Люк да откачи. Това е жената, която е обърнала гръб на четиринадесетгодишния си син. Седи си спокойно в лимузината и продължава да се държи така, сякаш притежава целия свят, сякаш е олицетворение на праведността!

— И какво точно ти е писал Люк в писмото си? — повтарям въпроса си аз.

— Всичко е много… объркано — отговаря тя. — Несвързани и неразбираеми мисли. Очевидно е изпаднал в нещо като… — не довършва тя и прави царствен жест.

— Срив ли имаш предвид? Да, в момента е в нервен срив!

— И защо?

— Защо според теб? — срязвам я аз, неспособна да овладея сарказма в гласа си.

— Той работи много — казва Елинор. — Може би твърде много.

— Не е от работата! — извиквам, неспособна да се спра. — Причината си ти!

— Аз ли?! — смръщва се тя.

— Да, ти! И начинът, по който си се отнесла към него!

Настъпва продължителна тишина. Накрая Елинор изрича:

— Какво искаш да кажеш с това?

Звучи искрено смаяна. Ама как може така?! Толкова ли е безчувствена тази жена?!

— Добре де… откъде да започна? С твоята благотворителна дейност например. Дейността, на която той посвети всичките си свободни часове и минути през последните месеци. Благотворителността, която, по твоите обещания, трябваше да се отрази благоприятно на имиджа на неговата компания. Но колкото и да е странно, това не стана… защото ти реши да си присвоиш всички заслуги! Единствено за себе си!

Това беше добре! Защо никога досега не съм казвала на Елинор какво си мисля за нея?