Сватбата на Беки Б.

Ноздрите й потрепват лекичко и аз веднага разбирам, че е бясна, ала единственото, което изрича, е:

— Това е една доста изкривена версия на събитията.

— Изобщо не е изкривена! Ти просто използва Люк!

— Никога не съм го чувала да се оплаква заради количеството работа, с която се нагърбва!

— Той никога не би се оплакал! Но ти би трябвало да забележиш колко много от своето време ти дарява той — и то за нищо! И накрая дори си позволи да използваш и негова служителка! Само това беше достатъчно, за да го вкара в големи неприятности…

— Да, съгласна съм — казва Елинор.

— Какво? — ахвам невярващо аз.

— Използването на служители от „Брандън Къмюникейшънс“ не беше моя идея. Аз даже бях против това. Люк беше този, който настоя. А както обясних и на Люк, статията във вестника не бе моя грешка. Дадоха ми възможност за интервю в последния момент. Не можах да открия никъде Люк. Разказах на журналиста най-подробно за участието на Люк в това мероприятие и му дадох брошури на „Брандън Къмюникейшънс“. Той обеща да ги прочете, но очевидно не е използвал нищо от тях. Уверявам те, Ребека, този случай бе извън моя контрол!

— Глупости! — срязвам я автоматично аз. — Един свестен журналист не би игнорирал нещо такова, като…

Хммм. От друга страна… може и да го направи. Сега, като се замисля по този въпрос, когато бях журналист, задължително хвърлях половината от брошурите, които ми раздаваха. И със сигурност не прочитах и ред от тях.

— Ами… добре — кимвам след кратка пауза. — Може пък в случая грешката наистина да не е твоя. Но не в това е основният проблем. Не това е причината за състоянието на Люк в момента. Преди няколко дена той отишъл в твоя апартамент, за да търси семейни снимки. Обаче не открил никакви. Вместо тях намерил някакви писма от баща му. И от тях се разбира как ти изобщо не си го искала, когато е бил дете. Как изобщо не си проявила интерес да се срещнеш с него, дори и за десет минути.

Лицето на Елинор потрепва лекичко, но тя не казва нищо.

— А това го върна към хиляди болезнени спомени. Като например как веднъж дошъл в Ню Йорк да те види, седнал пред блока ти, а ти си се направила, че не го познаваш. Спомняш ли си този случай, Елинор?

Знам, че грубостта ми става несравнима, обаче не ми пука изобщо.

— Значи това е бил той — изрича накрая тя.

— Естествено, че е бил той! Не се преструвай, че не си го познала, Елинор! И защо според теб той се старае толкова сега? Защо според теб той изобщо реши да дойде в Ню Йорк? За да те впечатли, разбира се! Той е обсебен от мисълта за теб вече години наред! Нищо чудно, че накрая превъртя! Ако трябва да честна, като се има предвид детството му, направо съм изумена, че е изкарал толкова дълго, без да се срине!

Когато спирам, за да си поема дъх, внезапно ми хрумва, че може би на Люк изобщо няма да му хареса, че обсъждам тайните му неврози с майка му.

Добре де. Но вече е прекалено късно. Пък и някой трябва да натрие носа на Елинор в края на краищата!

— Той е имал щастливо детство — обажда се накрая тя, вторачена неотклонно през прозореца. В момента сме спрели на едно кръстовище и аз виждам отраженията на минаващите покрай колата хора в нейните слънчеви очила.

— Но е обичал теб. Искал е теб! Неговата майка! И да разбере, че си там, но не желаеш да го видиш…

— Вероятно ми е сърдит.

— Разбира се, че ти е сърдит! Та ти си го изоставила и си заминала за Щатите, без изобщо да ти пука за него, щастлива като волна птичка…

— Щастлива ли?! — извръща се внезапно към мен тя. — Наистина ли мислиш, че съм щастлива, Ребека?

Втрещявам се. Не без мъничко срам си давам сметка, че никога не ми е хрумвало да се замисля дали Елинор е щастлива или не. Единственото, което съм си мислела за нея, е, че е голяма крава.

— Аз… нямам представа — изпелтечвам накрая.

— Тогава взех своето решение. И се придържах докрай към него. Но това не означава, че не съжалявам.

Сваля си слънчевите очила и аз се опитвам да не издам изумлението си при вида на лицето й. Кожата й е опъната по-силно от всякога, а около очите й се забелязват синини. Въпреки че току-що си е направила пластична операция, сега ми изглежда по-стара откогато и да било. И някак си много по-уязвима.

— През онзи ден наистина познах Люк — изрича едва чуто Елинор.

— Тогава защо не се приближи към него?

В колата настъпва тишина. А после, с треперещи устни тя казва:

— Страхувах се.

— Страхувала си се?! — повтарям невярващо. Изобщо не мога да си представя Елинор да се страхува от каквото и да било.

— Отглеждането на дете е изключително важна стъпка. А да вземеш обратно детето си е… също толкова важно. Особено след толкова дълго време. Аз не бях подготвена за подобна стъпка. Не бях подготвена да се срещна с него.

— А не ти ли се искаше поне да поговориш с него? Не ти ли се искаше да го… да го опознаеш?

— Може би. Възможно е и да съм искала.

Забелязвам леко притреперване — точно под лявото й око. Това израз на някакво чувство ли беше?