Сватбата на Беки Б.

Имам усещането, че от толкова дълго време се тътря с непосилен товар на гърба си, че вече съм забравила как се върви с изправени рамене. Но сега този товар най-сетне е паднал и постепенно се изпъвам нагоре, протягам се и започвам да се наслаждавам на живота. На кошмарните месеци най-после е сложен край. И аз най-после мога да се отпусна и да заспя спокойно тази нощ.

Седемнадесет

Да, ама не.

Всъщност, изобщо не успявам да мигна.

Люк отдавна е отнесъл плувката, обаче аз продължавам да се взирам в тавана, изпълнена с чувство на незавършеност. Тук нещо не е наред. Ала засега не разбирам какво.

На пръв поглед всичко е перфектно. Елинор излезе от живота на Люк завинаги. Вече можем спокойно да се оженим у дома. И няма смисъл да се притеснявам за Робин. Все едно в живота ми ннезапно се е появила огромна топка за боулинг и е помела всички гадни кегли, за да остави след себе си само добрите.

Спретнахме си страхотна вечеря, за да отпразнуваме случая, отворихме бутилка шампанско и вдигнахме тост за остатъка от живота на Люк, за сватбата и един за друг. После започнахме да обсъждаме къде бихме могли да прекараме медения си месец — аз заложих на остров Бали, обаче Люк предложи Москва, след което се впуснахме в един от онези спорове със смях през сълзи, които са последица от превъзбуда и облекчение след продължително напрежение. Беше прекрасна, щастлива вечер. И аз би трябвало да се чувствам напълно доволна от всичко.

Само че не съм. Лежа си сега и въпреки успокоения ми на пръв поглед мозък, нещо определено ме човърка. Може би е начинът, по който изглеждаше Люк снощи. Прекалено превъзбуден. С прекалено светнали очи. А вероятно е начинът, по който двамата не спряхме да се смеем — с някакъв почти маниакален смях. Като че ли нито един от двамата не смееше да спре.

И разни други неща. Начинът, по който изглеждаше Елинор, когато си тръгвахме. А и разговорът ми с Анабел отпреди няколко месеца.

Би трябвало да се чувствам победител. Би трябвало да се чувствам отмъстена. Обаче… не се чувствам така. По-скоро чувствам, че нещо не е наред.

Най-накрая, някъде към три часа през нощта се изсулвам тихичко от леглото, отивам в дневната и набирам телефона на Сузи.

— Здрасти, Беки! — изненадва се тя. — Кое време е там, при вас? — Чувам в далечината звуците на британската сутрешна програма, както и сладкото гукане на Ърни. — Боже, толкова съжалявам за нещата, които ти наговорих вчера! Оттогава не съм на себе си…

— Няма нищо. Честна дума! Вече забравих, не се притеснявай! — Сгушвам се на пода зад дивана и загръщам краката си с халата. — Слушай сега, Сузи, снощи Люк се скара много грозно с майка си. И отказа сватбата в „Плаза“. Така че, в крайна сметка можем спокойно да се оженим в Оксшот.

— Какво?! — изкрещява невярващо Сузи. — Боже, господи! Ама това е невероятно! Това е направо фантастично! Беки, толкова се притеснявах за тази работа! И честно да ти кажа, направо не виждах какво можеш да направиш в създалата се ситуация. Сигурно сега танцуваш от радост, а?! Сигурно сега…

— Да. Отчасти.

Сузи си глътва граматиката.

— Какво искаш да кажеш с това „отчасти“?! — успява да изфъфли накрая.

— Знам, че всичко се нареди чудесно. Знам, че е фантастично. — Тук започвам да навивам крайчеца на халата около пръста си. — Обаче някак си… Не ми се струва особено фантастично.

— Какво имаш предвид? — пита Сузи и чувам как намалява звука на телевизора. — Беки, какво не е наред?

— Чувствам се много зле — започвам да нареждам аз. — Чувствам се сякаш… съм спечелила, обаче не искам да печеля така. Имам предвид, добре де, вярно, че нещата се наредиха точно така, както ги исках. Люк отряза завинаги Елинор, няма нищо против да плати неустойката на сватбената ни агентка, можем да направим сватбата у дома… От една страна, всичко е страхотно. Обаче, от друга…

— Какво от друга? Няма друга страна!

— Напротив, има. Или поне… така мисля. — Започвам да си гриза нокътя на палеца. — Сузи, притеснявам се за Люк. Той е наистина много привързан към майка си. А сега твърди, че никога повече няма да й проговори.

— И какво от това? Това нали е добре, а?!

— Не съм много сигурна. Така ли е наистина? — казвам и се вторачвам в дъската за гладене. — В момента е в някаква еуфория. Ами ако скоро започне да го гризе съвестта? Ако се почувства виновен? Ами ако въпреки привидното му спокойствие в някой момент в бъдещето отново откачи заради това? Знаеш ли, веднъж втората му майка Анабел каза, че ако се опитам да премахна Елинор от живота на Люк, това ще му причини непоправими вреди.

— Но не ти си я премахнала от живота му! — изтъква Сузи. — Той сам го е направил!

— Е, значи сам си е причинил непоправими вреди. Може би е като… сам да си е отрязал ръката или нещо подобно.

— Да бе, няма що!

— И сега му се е отворила дълбока рана, която никой не може да види, и тя постепенно ще забере, и някой ден всичко отново ще избухне, и…

— Беки, престани! В момента закусвам!