Сватбата на Беки Б.

Лицето й отново потрепва и аз разбирам, че потиска някакво чувство. Ала какво? Дали е гняв срещу мен заради черната ми неблагодарност? Дали е мъка, че Люк все пак няма да дойде да живее в нейната кооперация? Част от мен умира да узнае истината. Част от мен копнее да смъкне маската й, да я огледа добре и да разбере всичко за нея.

А другата, по-разумна част от мен ме съветва: „Не се забърквай, Беки! Остави я да си живее живота, както го разбира!“

Но когато се обръщам да си ходя, все пак не мога да устоя на изкушението. Извъртам се на пета и казвам:

— Елинор, нали знаеш как в душата на всеки дебелан се крие по един елегантен човек, който се опитва да се покаже навън? Е… колкото повече мисля за теб, толкова повече се уверявам, че е възможно — може би — дълбоко в теб да се крие и един добър човек. Но докато продължаваш да се държиш гадно с хората и да им казваш, че обувките им са парцаливи, никой никога няма да види този добър човек!

Така. Казах си го. И сега сигурно ще ме убие. Май най-добре да се изпарявам. Като се старая да не изглеждам така, сякаш бягам, аз тръгвам по коридора и излизам от апартамента. Затварям вратата зад себе си и се облягам на нея с разтуптяно сьрце.

Окей. Дотук добре. А сега да се заемем с Люк.

* * *

— Нямам представа защо толкова настояваш да ходим до центъра „Рокфелер“ — смръщва се Люк и се обляга назад в таксито.

— Защото никога не съм ходила там, ясно? Просто искам да видя гледката оттам.

— Ама защо сега? Защо точно днес?!

— Защо пък не днес?! — Поглеждам си тайничко часовника, а после поглеждам и Люк.

Притеснено ми е. Той се преструва на щастлив. Преструва се на освободен. Обаче не е. Замислен е. Мрачен е.

На повърхността нещата като че ли тръгнаха на добре. Най-малкото спря да си раздава дрехите, а тази сутрин дори се обръсна. Но все още е прекалено далече от старата си същност. Днес отново не отиде на работа — седя си вкъщи и бля пред телевизора, уж гледащ някакъв стар, черно-бял филм с Бети Дейвис.

Колкото и да е странно, досега не бях забелязала удивителната прилика между Бети Дейвис и Елинор.

Истината е, че Анабел се оказа до болка права. Точно това си мисля сега, докато го наблюдавам тайничко. И естествено да е права. Тя познава доведения си син така, сякаш е нейно собстствено дете. Тя отлично съзнава, че Елинор завинаги ще остане дълбоко в душата на Люк, част от самото му съществувание. Той просто не е в състояние да я изреже от себе си и да продължи спокойно напред. Най-малкото от всичко, нуждае се от някакъв шанс, от някаква алтернатива. И чак тогава да вземе окончателното си решение. Колкото и болезнено да е то.

Затварям очи и отправям наум гореща молитва към всички съществуващи богове. Моля ви, нека идеята ми сработи! Моля ви, нека нещата се оправят! А после може би ще успеем да теглим чертата на всичко и да се заемем с нашия живот!

— Центърът „Рокфелер“ — обявява шофьорът на таксито, спира, а аз се усмихвам на Люк, като се старая да прикрия нервността си.

Опитах се да измисля единственото място, където Елинор не би могла да бъде засечена случайно — и измислих Стаята на дъгата в центъра „Рокфелер“, където е пълно с туристи, пиещи коктейли и зяпащи гледката към Манхатън. Докато се изкачваме с асансьора към шестдесет и петия етаж, никой от нас не проговаря и аз отчаяно започвам да се моля тя да е там, всичко да се нареди, и най-вече — Люк да не ми се разсърди кой знае колко много…

Излизаме от асансьора… и аз вече я забелязвам. Седнала е на масичка край прозореца, облечена е в тъмен костюм, а профилът й се отразява на фона на гледката отвън.

Когато я забелязва, Люк подскача като ужилен.

— Беки, какво, за Бога… — Извърта се на пета, а аз го сграбчвам за ръката.

— Люк, моля те! Тя иска да разговаря с теб! Просто… дай й шанс!

— Значи ти си нагласила всичко, така ли? — изсъсква той, почервенял от гняв. — Ти ме доведе нарочно тук, така ли?!

— Налагаше се! Иначе нямаше да дойдеш! Отдели й само пет минути! Просто я изслушай какво има да ти казва!

— Защо, по дяволите, трябва да…

— Наистина смятам, че вие двамата трябва да поговорите. Люк, не можеш да оставиш нещата така! Това те изяжда отвътре! И изобщо няма да става по-добре, освен ако не разговаряш с нея… Хайде, Люк, ела! — Отпускам захвата върху ръката му и го поглеждам умоляващо. — Само пет минути! Само толкова искам от теб!

Той трябва да се съгласи! Ако си тръгне, направо съм загубена!

Точно в този момент пред нас застава група немски туристи, които се точат пред прозореца и се наслаждават на гледката.

— Добре, пет минути! — отсича накрая Люк. — Но нито секунда повече!

И той бавно преминава през залата и сяда на масичката срещу Елинор. Тя поглежда към мен, кимва, а аз се обръщам с разтуптяно сърце. Моля ви, не й позволявайте да прецака всичко! Моля ви!

* * *

Излизам от бара и се насочвам към една празна зала, където заставам пред високия от пода до тавана прозорец и се вторачвам в гледката към града. След известно време си поглеждам часовника — изминали са пет минути, а него още го няма.