Сватбата на Беки Б.

Секънд Юниън Банк

Уолстрийт № 300

Ню Йорк

----------------------------------------------------------------------------

Мис Ребека Блумууд

Западна 11-та улица № 251, ап. Б

Ню Йорк

10 юни 2002 г.

Скъпа мис Блумууд,

Благодаря Ви много за поканата за Вашата сватба, адресирана до Уолт Питмън.

След като обсъдихме ситуацията, ние решихме да Ви направим съпричастна към нашата малка тайна. Уолт Питмън всъщност не съществува. Това е обобщаващо име, което символизира всички наши служители, имащи честта да се занимават със сметките на нашите клиенти.

Името „Уолт Питмън“ бе избрано след задълбочено маркетингово и психологическо проучване и целта му е да символизира компетентна и същевременно достъпна за клиентите ни личност. Обратната връзка с нашите клиенти доказва, че продължаващото присъствие на Уолт в техния живот е увеличило доверието им към банката и лоялността им към нас с над 50 процента.

Ще Ви бъдем особено благодарни, ако запазите тази наша тайна за себе си. Ако все пак държите да имате на сватбата си представител на нашата банка, за мен ще бъде чест да приема поканата Ви. Рожденият ми ден е на 5 март, а любимият ми цвят е синият.

Искрено Ваш:

Бърнард Либерман,

старши вицепрезидент.

Осемнадесет

Добре де. Не се паникьосвай! Спокойно! Всичко ще се нареди! Необходимо е просто да запазя спокойствие и здрав разум. И всичко ще стане както трябва.

— Никога няма да стане! — казва гласът на Сузи в ухото ми.

— Млъквай! — срязвам я аз.

— Никога няма да стане, ако ще и след хиляда години! Просто те предупреждавам!

— От теб не се очаква да ме предупреждаваш! От теб се очаква да ме подкрепяш и да ми даваш сили! — Снишавам глас. — И докато всеки прави онова, което се очаква от него да прави, всичко ще се нареди. Ще стане прекрасно!

Стоя пред прозореца на младоженческия апартамент на дванадесетия етаж на хотел „Плаза“ и съзерцавам площад „Плаза“ под краката си. Навън е горещ летен ден. Хората се носят напред-назад по тениски и къси панталонки, вършат нормални неща, като например наемат карети, за да се разходят из парка или хвърлят монети във фонтана.

А ето ме мен сега, обвита с хавлиена кърпа, а косата ми е неузнаваема в прическата си в стил „Спящата красавица“, гримът ми е дебел два сантиметра и се разхождам наоколо в най-високите бели сатенени обувки, които съм виждала през живота си. (От „Кристиан Лубутен“ — взех ги от „Барнис“, за което получавам огромна отстъпка.)

— Какво правиш в момента? — достига отново до мен гласът на Сузи.

— Гледам през прозореца.

— И за какво ти е притрябвало да гледаш през прозореца?

— Нямам представа. — В този момент се втренчвам в една жена, обута с дънкови къси панталонки, седнала на една пейка и отваряща кутийка кока-кола, в пълно неведение, че е наблюдавана. — Може би, за да се опитам да си възвърна усещането за реалност.

— Реалност ли?! — изсъсква гласът на Сузи от другия край на Атлантика. — Беки, не мислиш ли, че вече е малко късничко за реалност и нормалност?!

— Не е честно!

— Ако приемем, че реалността е планетата Земя, според теб ти къде си сега?

— Ами… на Луната? — пробвам аз.

— Нищо подобно! Ти си на петдесет милиона светлинни години оттук! Ти си… в друга галактика! И преди много, много време.

— Наистина имам усещането, че се движа в някакъв различен свят — признавам и се обръщам, за да разгледам за пореден път царствения апартамент зад себе си.