Сватбата на Беки Б.

— Да се извиниш на Люк и да му кажеш, че… ами, в основни линии, че го обичаш. А аз ще го убедя да се оженим в „Плаза“. Така ще получиш грандиозната си сватба, с която ще блеснеш пред твоите приятели. Такава е сделката.

— Ти… ти се осмеляваш да се пазариш с мен?!

— Ами… май да. — Обръщам се, поглеждам я право в очите и стискам здраво юмруци. — В основни линии, Елинор, тук съм по напълно егоистични причини. Люк е живял като обсебен от теб през целия си живот. А сега изведнъж решава, че никога повече не иска да те вижда. Което си е много добре — обаче се опасявам, че това не е краят. Страхувам се, че след не повече от две години той внезапно ще реши да се отбие в Ню Йорк, за да провери дали ти наистина си толкова лоша, колкото той си мисли. И ще започне от самото начало.

— Това е нечувана наглост! Как смееш ти…

— Елинор, ти искаш тази сватба. Много добре знам, че я искаш! Просто трябва да се държиш любезно със сина си, и можеш да я имаш. Така де, толкова много ли искам според теб?

Настъпва гробовна тишина. Очите на Елинор постепенно се превръщат в тънички цепки — толкова, колкото им е възможно след неотдавнашната пластична операция.

— Ти също искаш тази сватба, Ребека! Моля те, не се преструвай, че действаш, водена от чисто алтруистични подбуди! Ти бе не по-малко ужасена от мен, когато той заяви, че се отказва от нея! Признай си! И сега си дошла тук, защото искаш да се ожениш в „Плаза“!

— Мислиш, че за това съм тук, така ли?! — ахвам аз. — Защото съм притеснена, че сватбата в „Плаза“ е отменена?!

Идва ми да се разхиля истерично. Идва ми да й разкажа цялата истина, от самото начало.

— Повярвай ми, Елинор — изричам накрая, — не заради това съм тук! Мога да преживея и без сватбата в „Плаза“. Да, вярно е, че я очаквах и че всичко беше много вълнуващо. Обаче щом Люк не я иска… така да бъде. Мога да се откажа от нея с лека ръка. Там няма да има мои приятели. Ню Йорк не е градът, в който съм родена. И затова изобщо не ми пука за тази сватба!

Отново настъпва болезнена тишина. Елинор се придвижва бавно до една полирана масичка до стената и за мое най-огромно изумление взема цигара и я запалва. Каква хитруша само! Пази си пороците в пълна тайна!

— Аз мога да убедя Люк — продължавам, докато я наблюдавам как оставя кутията с цигари на масичката. — Обаче ти няма да можеш.

— Ти си… просто не си за вярване! — казва накрая тя. — Да използваш собствената си сватба като средство за пазарлъци!

— Такава съм си. Познавам си се добре. А това „да“ ли беше?

Спечелих! Виждам го по изражението на лицето й. Тя вече е взела решение!

— Ето какво трябва да му кажеш — продължавам със същия делови тон и изваждам от чантата си лист хартия. — Това е всичко, което Люк иска да чуе. Трябва да му кажеш, че го обичаш; трябва да му кажеш колко много ти е липсвал, когато е бил дете, как си смятала, че на него ще му бъде много по-добре, ако остане във Великобритания; как единствената причина, поради която не си искала да го виждаш, е, защото си се страхувала, че ще го разочароваш… — Подавам листа на Елинор и добавям: — Наясно съм, че нито едно от тези неща няма да прозвучи дори мъничко естествено. Така че, по-добре да започнеш излиянието си с думите: „Не ми е много лесно да изрека подобни думи, но…“

Елинор се вторачва безизразно в листа. Диша тежко и за момент имам усещането, че ще ме замери с него. После внимателно го сгъва и го поставя на масичката до себе си. Дали не забелязах нов емоционален тик под окото й? Разстроена ли е? Вбесена? Или просто изпълнена с презрение към мен?

Направо не мога да я разбера тази Елинор. В един момент си мисля, че дълбоко в себе си тя таи огромна любов — а в следващия подозирам, че си е все същата студенокръвна, безсърдечна крава. В един момент смятам, че напълно ме ненавижда. А в следващия подозирам, че тя може би изобщо не си дава сметка, че се държи отвратително. Може пък през цялото това време да е била убедена, че се държи приятелски и любезно с мен.

Така де. Ако никой досега не й е казвал колко са й отвратителни обноските… как би могла да го знае, нали?!

— Какво искаш да кажеш с това, че някой ден Люк може да реши да намине през Ню Йорк? — пита тя с леден тон. — Да не би да смятате да се местите?

— Още не сме разговаряли по този въпрос — отговарям след кратък размисъл. — Но, да, смятам, че това е много вероятно. Вярно, Ню Йорк е страхотен град, но аз не мисля, че е добро място за нас. Вече не. Люк е изцеден. Има нужда от промяна на обстановката.

А дълбоко в себе си добавям: „Има нужда да бъде далеч от теб.“

— Разбирам — кимва Елинор и си дръпва силно от цигарата. — Надявам се, че си даваш сметка какви огромни усилия положих, за да ви уредя интервю с управителния съвет на тази сграда, нали?! Неимоверни усилия.

— Да, знам. Люк ми каза. Но ако трябва да бъда честна, Елинор, ние и без това не бихме се преместили да живеем тук.