Сватбата на Беки Б.

— За някои хора е много лесно да се впуснат в нови преживявания. За други обаче не е. Други се отдръпват, плашат се. За теб, Ребека, вероятно е трудно да го разбереш. Знам, че ти си импулсивен, топъл човек. Това е едно от нещата, заради които ти се възхищавам.

— Да бе! — изсмивам се саркастично.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Стига, Елинор! Хайде да не си играем игрички! И двете знаем, че не ме харесваш. И никога не си ме харесвала.

— Какво те кара да мислиш, че не те харесвам?

Ама тази жена сериозно ли говори?!

— Твоите охранители не ме пускат на собственото ми годежно парти… караш ме насила да подписвам предбрачен договор… никога не си се държала любезно с мен…

— За инцидента на партито вече казах, че съжалявам. Това бе грешка от страна на организаторите на тържеството — казва тя, след което се смръщва леко. — Но така и не мога да разбера защо се противиш на подписването на предбрачен договор. Никой не трябва да встъпва в брак без подобен договор. — Поглежда през прозореца и казва: — Пристигнахме.

Колата спира и шофьорът заобикаля, за да отвори вратата.

Елинор ме поглежда и казва:

— Наистина те харесвам, Ребека. При това много. — Излиза и погледът й пада върху обувките ми. — Обувката ти е смачкана. Изглежда доста парцаливо.

— Ето, виждаш ли? — изтъквам, вече изкарана от търпение. — Разбираш ли какво имам предвид?!

— Какво? — поглежда ме неразбиращо тя.

О, предавам се.

* * *

Апартаментът на Елинор е ярко осветен от сутрешното слънце и абсолютно тих. Отначало си мисля, че тя нещо не е разбрала както трябва и че Люк не е тук — но когато влизаме в дневната, го зърваме. Застанал е пред огромния прозорец с дълбоко смръщена физиономия.

— Люк, добре ли си? — питам предпазливо и той се извърта шокирано на пети.

— Беки, какво правиш тук?

— Аз просто… случайно се срещнахме с майка ти в „Тифани“. Къде беше цяла сутрин?

— Навсякъде и никъде — отговаря той. — Размишлявах.

Обръщам се към Елинор. Физиономията й е неразгадаема. Очите й са вперени в Люк.

— Няма значение. Аз и без това ще си тръгвам. Нали? — смотолевям неловко. — Както виждам, двамата имате да си говорите…

— Не, остани! — заповядва ми Люк. — Няма да се бавим.

Присядам върху дръжката на един фотьойл и ми се иска да потъна в него така, че да не се виждам. Никога не съм харесвала атмосферата в този апартамент, а точно в този момент той ми прилича на нещо като болнична стая.

— Получих всичките ти съобщения — започва Елинор. — Както и писмото ти, в което нямаше почти никакъв смисъл. — Сваля непохватно ръкавиците си и ги поставя на една странична масичка. — Нямам никаква представа в какво се опитваш да ме обвиниш.

— Не съм дошъл, за да те обвинявам в каквото и да било — казва Люк, като полага видими усилия да запази спокойствие. — Просто държа да те уведомя, че си дадох сметка за някои неща. Едно от които е, че през всичките тези години някак си съм се… заблуждавал. Ти никога не си ме искала до себе си, нали така?

Въпреки това ме остави да си въобразявам, че е точно обратното.

— Не бъди смешен, Люк — казва Елинор след кратка пауза. — Ситуацията беше далеч по-сложна, отколкото изобщо можеш да си представиш.

— Ти си поигра добре с моите… моите слабости. Ти ме използва. Както и моята компания. Отнесе се към мен като към… — Не довършва. Дишането му е учестено, затова изминават няколко секунди, докато се успокои. — Вярно, че е малко тъжно, но истинската причина да дойда в Ню Йорк е да прекарвам известно иреме с теб. И вероятно да те поопозная така, както Беки познава своята майка.

И той посочва към мен, а аз вдигам уплашено очи. Моля ви, само не ме забърквайте в това!

— Но каква загуба на време! — продължава той с вече значително по-дрезгав глас. — Вече не съм сигурен, че ти изобщо си способна на подобен тип взаимоотношения!

— Достатъчно! — отсича Елинор. — Люк, не мога да разговарям с теб, когато си в такова състояние!

И когато двамата впиват погледи един в друг, аз си давам сметка, че те си приличат много повече, отколкото досега съм съзнавала. И двамата се сдобиват с типичните си безизразни, уплашени физиономии, когато нещата тръгнат на зле. И двамата си поставят невъзможно високи цели. И двамата са далеч по-уязвими, отколкото са готови да покажат пред света.

— Не се налага да разговаряш с мен — изрича накрая Люк. — аз напускам този дом. И ти заявявам, че няма да видиш повече нито мен, нито Беки!

Вдигам шокирано глава. Ама той сериозно ли говори?!

— Говориш глупости — отсича Елинор.

— Вече изпратих оставката си на попечителите на фондацията „Елинор Шърман“. И очевидно няма никакви други причини пътищата ни да се пресекат.

— Май забрави за сватбата — срязва го Елинор.

— Не, не съм забравил. Изобщо не съм забравил — отговаря Люк, поема си дълбоко дъх и ме поглежда. — От този момент нататък двамата с Беки ще помислим за алтернативни варианти за сватба. Аз, естествено, ще ти платя всички разходи, които си направила за нас до този момент.

Ама…

Какво каза той току-що?! Зяпвам срещу него, неспособна да повярвам на чутото.

Той наистина ли каза онова, което…

Наистина ли каза, че…

Да не би да халюцинирам?