Сватбата на Беки Б.

Сякаш беше преди милиони години, когато двамата с Люк се годихме. А сега се чувствам съвсем различен човек. Защо не мога да върна времето назад! Господи, защо не ми предоставиш поне този едничък шанс?! Обещавам ти, че тогава ще направя всичко по съвсем различен начин!

Ала няма никакъв смисъл да се самоизмъчвам с онова, което би могло да бъде, но не е станало. Настоящето е единственото, което имам — и нещата стоят, както си стоят.

Качвам се на ескалатора и се отправям към третия етаж. И когато стъпвам на него, се успокоявам още повече. Това действително е друг свят. Много по-различен от тълпите туристи долу. Тук е като рай!

Навсякъде цари спокойствие, простор, навсякъде блести от сребърните, порцелановите и стъклените сервизи, изложени във витринките. Това е свят на блажен лукс. Свят на лъскави, културни хора, на които не им се налага да се притесняват за каквото и да било. Забелязвам безупречно облечено момиче в тъмносиньо да разглежда стъклен свещник. Друга жена, в доста напреднала бременност, разглежда сребърна бебешка дрънкалка. Тук няма хора с проблеми. Единствената дилема, с която някой тук би могъл да се сблъска, е дали да избере сервиз със златни или платинени ръбове.

Докато съм тук, ще бъда в пълна безопасност.

— Беки? Ти ли си?

Сърцето ми претупва. Обръшам се и зървам Айлийн Моргън, която ми се усмихва лъчезарно. Айлийн ме разведе, когато се регистрирах тук за сватбените подаръци. Тя е възрастна жена, с вдигната на симпатично кокче коса, която много ми напомня за учителката ми по балет, когато бях малка.

— Здравей, Айлийн! — поздравявам я аз. — Как си днес?

— Много добре. И имам за теб много добри новини!

— Добри новини ли? — гледам я идиотски аз.

Не мога да си спомня кога за последен път някой ми е носил добри новини.

— Списъкът ти напредва с отлична скорост!

— Така ли?

Незнайно защо се усещам изпълнена със същата гордост, която изпитвах, когато мис фипс ми казваше, че плиетата (Вид балетно движение с ръка. — Бел. прев.) ми стават все по-добри.

— Да, наистина. Даже мислех да ти звънна. Мисля, че настъпи моментът… — тук тя прави тържествена пауза — да се насочим към нещо по-голямо! Като например сребърна купа! Или плато! Или някои антични съдове!

Опулвам се срещу нея. В терминологията на списъците със сватбени подаръци това е равносилно на покана за Кралския балет.

— Наистина ли смяташ, че съм в тази… лига?!

— Беки, изчерпването на твоя списък е действително много впечатляващо! Подреждаш се редом до най-изисканите булки в този град!

— Аз… направо не знам какво да кажа… Аз…

— Никога не се подценявай! Това го запомни от мен! — отсича Айлийн с топла усмивка и обхваща с жест целия етаж. — Оглеждай колкото желаеш, а после ми кажи какво би искала да добавя. Ако имаш нужда от помощ, знаеш къде да ме намериш. — Стиска ръката ми и допълва: — Браво на теб, Беки!

Докато тя се отдалечава, усещам как очите ми се изпълват със сълзи на благодарност. Значи все пак има някой, който не ме вижда като пълен провал! Значи има някой, който смята, че не съм разрушила всичко около себе си! Поне в една област на живота съм извоювала успех!

Насочвам се към античния шкаф и се вторачвам в един сребърен поднос, преизпълнена от емоции. Няма да предам Айлийн! Ще регистрирам най-добрите антични сервизи, които намеря! Ще включа и един чайник, и една захарница…

— Ребека.

— Да? — обръщам се изненадана аз. — Още не мога да реша дали…

И замръзвам. Думите се превръщат в ледени кристалчета върху устните ми. Това не е Айлийн. Това е Алиша Дългокраката кучка.

Долетяла от нищото — като зла магьосница. Облечена е в розов костюм и носи подаръчна чанта от „Тифани“, а от цялото й същество се излъчва враждебност. Само тя ми липсваше сега!

— Е, Беки — изсъсква злобно тя, — май си особено доволна от себе си, а?!

— О… ами… не особено.

— Госпожица Булка на годината! Ха! Гадната госпожица Омъгьосаната гора!

Поглеждам я объркано. Познавам достатъчно Алиша и съм наясно, че с нея не бихме могли да се наречем най-добри приятелки, но това вече е малко прекалено.

— Алиша — изричам спокойно, — какво те тревожи?

— Какво ме тревожи ли? — изписква тя. — И какво би могло да ме тревожи според теб? Може би фактът, че моята сватбена агентка ме изостави без всякакво предупреждение. Може би точно това вероятно ме притеснява!

— Какво?!

— И защо ме изостави? За да може да се концентрира върху голямата, изключително важна сватба в „Плаза“! Върху нейната особено специална, нещадяща никакви разходи клиентка госпожица Беки Блумууд!

Ококорвам се ужасено в нея.

— Алиша, нямах никаква представа…

— Цялата ми сватба се разпадна на прачета! И не успях да си намеря нов сватбен агент! Тя ме е очернила пред целия град! Очевидно мълвата твърди, че съм много „трудна“ личност. Представяш ли си, трудна личност?! И уредниците на тържества изобщо не отговарят на обажданията ми, роклята ми е прекалено къса, цветарката ми е истински идиот…

— Много съжалявам — казвам безпомощно. — Честна дума, не зная нищо по този въпрос!