Сватбата на Беки Б.

— В никакъв случай! — извиквам ужасено. — Ти не трябва да се претоварваш с работа! Знаеш, че трябва да работиш умерено!

— Беки, аз не съм инвалид! — отвръща Майкъл с известно раздразнение. — Вие с дъщеря ми като че ли сте си плюли в устата!

Телефонът иззвънява, ала аз го оставям да се превключи на секретар.

— Е, как вървят сватбените приготовления? — отбелязва Майкъл, като оглежда стаята.

— Ами… чудесно! — залепям аз веднага дежурната си усмивка. — Благодаря, че попита!

— Получих обаждане от вашата сватбена организаторка във връзка с репетицията на тържеството. Та между другото тя ми съобщи, че родителите ти няма да успеят да дойдат.

— Не, няма — отговарям след кратка пауза. — Наистина няма да дойдат.

— Много лошо. За кога са успели да си резервират полет?

— Хммм… — Отпивам от кафето си, като се старая да отбягвам погледа му. — Не съм сигурна точно кой ден…

— Беки? — Гласът на мама отеква из цялата стая и аз така се стряскам, че разливам половината от кафето върху дивана. — Беки, скъпа, трябва да говоря с теб за оркестъра. Казах, че не могат да свирят „Рок Диджей“, защото басистът им е изсвирил само четири акорда засега. Затова ми изпратиха списък с песните, които наистина могат да свирят, така че…

Мамка му! Спускам се към телефона и грабвам слушалка.

— Мамо? — изричам, едва поемайки си дъх. — Виж какво, в момента имам важна среща, така че ще ти се обадя по-късно.

— Но, миличка, ти трябва да одобриш списъка е песните! Ще ти изпратя факс, става ли?

— Окей. Става.

Затварям телефона и се връщам на дивана, като се старая да запазя самообладание.

— Майка ти наистина се е вживяла в подготовката за сватбата! — отбелязва усмихнато Майкъл.

— Ами… да. Така е.

Телефонът отново зазвънява, но аз пак не му обръщам внимание.

— Знаеш ли, отдавна се каня да те попитам — как прие тя новината, че ще се жениш в Щатите?

— Напълно спокойно — отвръщам, като тайничко си стискам палци. — Защо да е иначе?!

— Знам какви са майките, когато стане въпрос за сватбите на техните дъщери!

— Извинявай, миличка, нещо много набързичко — достига отново до мен гласът на мама. — Джанис пита как искаш да са сгънати салфетките — като епископски шапки или като лебеди?

Пак сграбчвам слушалката.

— Мамо, не ме ли чу?! Имам гости!

— Моля те, не ми обръщай внимание — обажда се Майкъл от дивана. — Ако е толкова важно…

— Изобщо не е важно! Изобщо не ми пука в каква форма ще бъдат сгънати салфетките! Така де, дори и да изглеждат като лебеди, това ще продължи не повече от две секунди!

— Беки! — възкликва възмутено мама. — Как можеш да говориш така! Джанис ходи на курс по сгъване на салфетки специално заради твоята сватба! Струваше й цели четиридесет и пет лири, а и трябваше да си носи храна от вкъщи…

Сърцето ми се изпълва с угризения на съвестта.

— Мамо, много съжалявам! Просто съм малко заета. Нека тогава да бъдат… епископски шапки. И предай на Джанис, че съм й изключително благодарна за всичко, което прави за мен!

Затварям телефона и в този момент се звъни на вратата.

— Джанис да не би да е сватбената организаторка? — пита заинтригуван Майкъл.

— Хммм… не. Тя се казва Робин.

— Имате поща! — обажда се компютърът от ъгъла на стаята.

Вече става прекалено. Ще откача!

— Извини ме, само ще видя кой…

Отварям рязко вратата на апартамента, останала без дъх, за да видя пред себе си поредния доставчик на подаръци с огромен кашон в ръце.

— Пакет за Блумууд! — обявява той. — Изключително чуплив!

— Благодаря! — отговарям неловко, като го поемам от него.

— Бихте ли се подписали тук, ако обичате? — пита той, като ми подава химикалка, след което души и добавя: — Да не би нещо в кухнята ви да гори?

Мамка му! Китайските билки!

Втурвам се в кухнята, изключвам котлона, после се втурвам обратно на прага и поемам химикалката от ръката на мъжа. В този момент телефонът отново започва да звъни. Абе, защо не вземат всички да ме оставят най-после на мира?!

— И тук…

Подписвам се, колкото мога, обаче доставчикът присвива подозрително очи към подписа ми.

— Какво пише тук?

— Блумууд! Пише „Блумууд“!

— Ало? — чувам зад себе си гласът на Майкъл. — Не, това е апартаментът на Беки. Аз съм Майкъл Елис, техен приятел.

— Трябва отново да се подпишете, госпожице! При това четливо!

— Да, аз съм кумът на Люк. Здравейте! Аз също очаквах с нетърпение да се запознаем!

— Сега добре ли е? — питам, едва лй не изгравирайки името си върху листа. — Доволен ли сте?

— Карайте по-спокойно! — вдига ръка за поздрав доставчикът и се оттегля.

Затръшвам вратата с крак и се довличам до дневната точно навреме, за да чуя Майкъл как казва:

— Да, чух за плановете за церемонията. Звучи наистина забележително!

„С кого говориш?“ — оформям с устни аз.

„С майка ти“ — отговаря усмихнато Майкъл.

Едва не изпускам чупливия кашон на пода.

— Сигурен съм, че когато денят настъпи, всичко ще мине гладко — успокоява я Майкъл. — Тъкмо казвах на Беки, че се възхищавам от начина, по който вземате участие в подготовката на сватбата. Сигурно никак не ви е лесно!

О, Господи, не!