Сватбата на Беки Б.

Така де, човек никога не знае. Може пък мама и татко да обсъдят идеята тази вечер и да си променят мнението по въпроса. Може пък да решат да дойдат дотук и да погледнат. Може би, ако видят „Плаза“ със собствените си очи… Ако зърнат колко е приказно всичко тук… колко е луксозно… колко е бляскаво…

Да го вземат мътните! Няма да мога да понеса да се откажа толкова бързо от тази мечта! Все още не!

* * *

Когато се прибирам вкъщи, заварвам Люк, седнал на масата да разглежда смръщено някакви книжа.

— О, върнал си се рано! — възкликвам, приятно изненадана аз.

— Имам да преглеждам едни неща — отвръща той. — Реших, че е най-добре да го направя на спокойствие и тишина у дома.

— Ясно.

Когато се приближавам до него, забелязвам, че всичките листи носят логото „Фондация Елинор Шърман“. Отварям уста, за да кажа нещо, но размислям и отново я затварям.

— Е? — вдига очи към мен той и устата му се разтяга в лека усмивчица. — Какво мислиш за хотел „Плаза“?

— Значи си знаел за това?! — ахвам невярващо.

— Естествено, че знаех! И щях също да дойда с вас, ако не беше този неотложен делови обяд.

— Но, Люк… — започвам, поемам си дълбоко дъх и си казвам, че не е полезно да преигравам. — Нали знаеш, че майка ми организира нашата сватба в Англия?

— Но тя е едва в началото, не е ли така?

— Не трябваше да ме насаждаш така на пачи яйца с тази среща!

— Обаче майка ми смяташе, че ще е много приятно да те изненада. Аз се съгласих с нея.

— Значи така, да ми го представите като свършен факт, а?! — сопвам се рязко и Люк вдига към мен озадачен поглед.

— Да не би да не ти е харесало в „Плаза“?! А аз си мислех, че ще бъдеш на седмото небе!

— За харесване ми хареса, наистина. Но не в това е въпросът!

— Знам, че открай време си мечтаеш за огромна, бляскава сватба. И когато майка ми предложи да спонсорира сватбеното ни тържество в хотел „Плаза“, ми се стори като така мечтаният от тебе дар! Впрочем, идеята да те изненадаме бе изцяло моя. Смятах, че ще бъдеш особено развълнувана!

Той изглежда доста разочарован и аз усещам как ме залива чувство на огромна вина. Изобщо не ми беше хрумвало, че Люк също е част от тази работа.

— Люк, аз наистина съм развълнувана! Просто аз… не съм убедена, че майка ми ще бъде много щастлива, ако се оженим в Съединените щати.

— Не можеш ли да я убедиш да го приеме?

— Тази работа не е чак толкова лесна, колкото ти изглежда. Знаеш, че майка ти се държа изключително високомерно…

— Високомерно ли?! Та тя просто иска да ни организира прекрасна сватба!

— Ако наистина държи да го направи, би могла да ни организира прекрасна сватба и в Англия! — не пропускам да изтъкна аз. — Или пък би могла да помогне на мама и татко, така че всички заедно да ни организират прекрасна сватба! Но ето, че тя нарича тяхната градина „никому неизвестен заден двор“! — И негодуванието отново ме сграбчва в клещите си, когато си спомням пренебрежителния тон на Елинор.

— Сигурен съм, че не е имала предвид…

— И само защото това не е в центъра на Ню Йорк! Така де, тя няма право да говори за моя дом, когато изобщо не го е виждала!

— Окей, ясно — отсича Люк суховато. — Вече си изяснихме нещата. Значи просто не искаш тази сватба. Но ако питаш мен, това е един невероятно щедър жест от страна на майка ми! Да ни плати сватбата в хотел „Плаза“, плюс богатото парти, което организира по случай нашия годеж…

— Някога да съм твърдяла, че искам богато парти по случай годежа ни?! — срязвам го аз, преди да мога да се спра.

— Това последното беше малко грубичко, не мислиш ли?

— Може пък изобщо да не ми пука за блясъка, лъскавината и… и материалните неща! Може пък семейството ми да е по-важно за мен! Както и традицията… както и честта. Люк, не мислиш ли, че животът ни на тази планета е прекалено кратък, за да…

— Достатъчно! — вдига ръка Люк вбесено. — Ти печелиш! Ако това ще се превърне в такъв огромен проблем, по-добре забрави! Не е необходимо да идваш на партито по случай годежа ни, ако толкова не искаш. И ще се оженим в Оксшот. Точка по въпроса. Вече доволна ли си?

— Аз… — не довършвам и потърквам нос.

Сега, когато той го изрече на глас, май започвам да си променям мнението по въпроса. Защото, като се замисли човек, предложението за хотела е наистина изключително щедро. И ако успея по някакъв начин да убедя мама и татко, нищо чудно и да си изкараме най-приказния ден в нашия живот!

— Не става въпрос, че задължително трябва да се оженим в Оксшот — казвам накрая. — Въпросът е за… за… да стигнем до правилното решение. Виж какво, нали доскоро твърдеше, че за нищо не трябва да прибързваме…

Изражението на Люк поомеква и той се изправя.

— Да, знам — въздъхва той. — Беки, скъпа, много съжалявам.

— Аз също — смотолевям аз.

— Боже, ама това е нелепо! — Той поставя ръка на рамото ми и ме целува по челото. — Единственото, което исках да сторя, е да ти подаря сватбата на твоите мечти! Ако наистина не желаеш да се женим в „Плаза“, тогава, разбира се, няма да го направим!

— Ами майка ти? Какво ще правим с нея?