Сватбата на Беки Б.

В този момент се сещам, че Дани също трябва да е някъде наоколо и започвам да се оглеждам. Поканих и Ерин и Кристина, но и двете бяха все още потънали в работа, когато преди малко ги оставих в „Барнис“. Сигурно ще позакъснеят значително.

Стига де! Все с някого трябва да поговоря! Най-малкото Елинор би трябвало да е някъде тук! Не че умирам да си бъбря с нея, но може пък тя да знае къде точно е Люк. И тъкмо започвам да си проправям път покрай група жени в еднотипни рокли на „Армани“, когато чувам някой да пита:

— Познавате ли булката?

Застивам зад една колона, като се преструвам, че изобщо не подслушвам.

— Не. Някой познава ли я изобщо?

— А къде живеят младите?

— Някъде в Уест Вилидж. Но доколкото разбрах, скоро ще се местят в тази сграда.

С привидна разсеяност аз се втренчвам изумено в колоната до мен. Какви са тези приказки, за Бога?!

— Сериозно?! Мислех, че не е възможно да се уредиш да живееш в тази сграда!

— Не и ако си роднина на Елинор Шърман! — засмиват се весело жените и отстъпват от мелето, а аз се вторачвам в орнаментите на колоната.

Очевидно нещо са се объркали. Ние в никакъв случай няма да се преместим да живеем тук! Няма начин!

* * *

Мотая се безцелно наоколо в продължение на няколко минути. Намирам си чаша шампанско и се опитвам да поддържам любезната усмивка върху лицето си. Но колкото и да се старая, тя все ми се изплъзва. Не точно така си представях нашето годежно парти. Първо на първо, хората на вратата отказваха да ме пуснат. Второ на второ, не познавам абсолютно никого. И трето на трето, единствените неща за ядене са само нискокалорични, високопротеинови кубчета риба, а когато посегнеш да си вземеш от тях, сервитьорите те гледат като попарени.

Не мога да не се замечтая, припомняйки си партито по случай годежа на Том и Луси. Е, не беше чак толкова величествено както това тук. Джанис направи огромна купа пунш, имаше барбекю, а Мартин пя песента на Елвис „Самотна ли си тази вечер?“ на караокето. И все пак беше много забавно. И все пак там познавах много хора. На чуждото годежно парти познавах много повече хора, отколкото познавам на моето!

— Беки! Но защо си се скрила тук? — Вдигам очи и за мое огромно облекчение най-сетне зървам Люк. Къде, за Бога, е бил досега?!

— Люк! Най-после! — казвам и правя крачка напред. После ахвам от радост, когато виждам до него едно познато лице — оплешивяващ мъж на средна възраст, който ми се усмихва радостно. — Майкъл! — изписквам и го прегръщам импулсивно.

Майкъл Елис е един от най-любимите ми хора на този свят. По принцип живее във Вашингтон, където ръководи една невероятно преуспяваща рекламна компания. Освен това е и партньор на Люк в „Брандън Къмюникейшънс“ и негов дългогодишен наставник. Както и на мен междувпрочем. Ако не беше съветът на Майкъл, който той ми даде преди известно време, никога не бих дошла да живея в Ню Йорк.

— Люк ми спомена, че може би ще дойдеш! — възкликвам, като го наблюдавам щастливо.

— Да не би да си въобразяваш, че ще пропусна нещо подобно? — намигва ми той. — Честито! — вдига чаша към мен той. — Знаеш ли, смятах, че ще съжаляваш, задето прие работата при мен, във Вашингтон, Беки! Защото там би имала страхотни переспективи! А ето те сега… — и клати невярващо глава. — Виж как се обърнаха нещата за теб! Страхотна работа, живееш с човека, когото обичаш, предстои ти сватба в хотел „Плаза“…

— Кой ти каза за „Плаза“? — възкликвам изненадано.

— Ами, всички само за това говорят! Очертава се наистина грандиозно събитие!

— Е, ами… — свивам срамежливо рамене аз.

— Майка ти радва ли се за всичко това?

— Аз… хммм… — не довършвам и отпивам от шампанското си, за да избегна отговора.

— Доколкото разбирам, тя не е тук сега, нали?

— Не, не е. Нали знаеш, пътят е доста дълъг! — Смехът ми излиза малко пискливо и аз отпивам отново, като всъщност пресушавам чашата си.

— Ще ти донеса друга — предлага Люк. — И ще отида да намеря майка си. Тя тъкмо питаше къде си… Между другото — добавя пътьом, — тъкмо поканих Майкъл да ми стане кум. За мой късмет той се съгласи!

— Наистина ли? — възкликвам зарадвана аз, — фантастично! Не мога да си представя по-добър избор за кум!

— За мен е голяма чест да бъда поканен за кум! — отбелязва Майкъл. — Освен ако не искате да ви оженя, разбира се. Малко съм позабравил някои подробности от ритуала, но бързо мога да си припомня.

— Сериозно? — възкликвам изненадано. — Да не би таъничко да си и свещеник, наред с всичко останало?

— Не, не съм — разсмива се сърдечно той. — Но преди няколко години едни мои приятели ме помолиха да ги оженя, така че аз пуснах няколко връзки и получих разрешение за извършване на сватбени церемонии.

— Да ти кажа честно, от теб би излязъл страхотен свещеник! Отец Майкъл! Хората ще се тълпят в твоята църква!

— Свещеник-атеист, защо пък не? — смръщва се замислено Майкъл. — Надали ще съм първият. — Отпива от шампанското си и пита: — Е, как върви бизнесът в магазина?

— Страхотно, благодаря!