Свещена любов

Което, разбира се, беше само част от причината, заради която преградата беше вдигната. Куин искаше да остане сам. Винаги се нуждаеше от това, когато се чувстваше скапан, и по тази причина Джон бе изявил желание да бъде возен като мис Дейзи.

В мрака на задната седалка Джон хвърли поглед към Блей. Приятелят му се беше отпуснал назад в кожената седалка, като че главата му тежеше цял тон, а очите му изглеждаха някак потънали в орбитите си. Имаше вид на стогодишен.

В човешки години.

Джон се замисли за това, как изглеждаше само преди няколко вечери в магазина за дрехи, прехвърлящ тениски, вдигайки една или друга, за да ги прецени. Червенокосото момче от онази вечер беше като далечен по‑млад братовчед на седящия в мерцедеса. Някой със същия тен, ръст и цвят на косата и очите, но без повече прилики.

Джон побутна приятеля си по ръката.

– Доктор Джейн трябва да те прегледа.

Блей сведе поглед към бялата си тениска и изглеждаше изненадан, че по нея има кръв.

– Явно затова майка ми не спираше да се тревожи. Не боли.

– Добре.

Блей се обърна и се загледа през прозореца, въпреки че беше невъзможно да види нещо.

– Баща ми каза, че мога да остана и да се бия.

Джон подсвирна леко, за да привлече вниманието му.

– Не знаех, че баща ти умее да върти сабята така.

– Бил е войник, преди да се събере с майка ми. Тя го е накарала да спре. – Блей потърка тениската си, въпреки че кръвта беше попила в тъканта и беше оставила петна. – Имаха голяма разправия, когато Рот ми позвъни и ме помоли да ви издиря. Майка ми се тревожи да не умра. Баща ми иска да бъда мъж с достойнство, когато расата се нуждае от мен. Така че, ето ме тук.

– Ти какво искаш?

Очите на Блей стрелнаха преградата, а после заоглеждаха купето отзад.

– Искам да се бия.

Джон се облегна в седалката си.

– Добре.

След дълго мълчание Блей произнесе:

– Джон?

Джон обърна бавно глава към него, чувствайки се така изтощен, както Блей изглеждаше.

– Какво? – произнесе с устни, защото нямаше сили да използва знаци.

– Искаш ли все още да сме приятели? Макар и да съм гей?

Джон се намръщи. После се надигна, стисна ръката си в юмрук и удари Блей в рамото.

– Ох! Какво, по дяволите…

– По каква причина да не искам да сме приятели? Освен че си идиот да задаваш такива въпроси?

Блей потърка удареното място.

– Съжалявам. Не знаех дали това променя нещата или… Не го прави отново. Имам прорезна рана.

Джон отново се отпусна на седалката. Точно се канеше още веднъж да изпише «глупав идиот», когато осъзна, че и той се чудеше същото след случилото се в съблекалнята.

Погледна към приятеля си.

– За мен си абсолютно същият.

Блей пое дълбоко въздух.

– Не съм казал на родителите си. Вие с Куин сте единствените, които знаете.

– Когато кажеш на тях или на друг, ние с Куин ще те подкрепим напълно.

Въпросът, който Джон нямаше куража да зададе, явно се четеше в очите му, защото Блей се протегна и го докосна по рамото.

– Не. Ни най‑малко. Не вярвам, че има нещо, което да промени мнението ми за теб.

От устата и на двамата се откъснаха идентични въздишки и те затвориха очите си едновременно. Никой не продума до края на пътуването до дома.

Леш седеше на мястото до шофьора във Форд Фокуса, обзет от вбесяващото усещане, че въпреки нападенията, организирани от него над къщи на семейства от аристокрацията, Обществото на лесърите не схващаше ситуацията. Лесърите продължаваха да приемат нареждания от господин Д., а не от него.

Те дори не знаеха за съществуването му.

Хвърли поглед към господин Д., чиито ръце държаха спокойно волана. Част от него искаше да го убие, но логиката му подсказваше, ме мръсникът му е нужен жив поне докато се налагаше да доказва кой е пред своите бойни части.

Бойни части. Обичаше тази фраза.

Тя беше на второ място след «своите».

Май би било добре да си избере униформа. Като на генерал.

Със сигурност я заслужаваше, предвид колко стегната военна стратегия прилагаше. Беше същински гений, а това, че използваше наученото от Братството срещу тях, беше просто знаменито.

През последните бог знае колко века Обществото на лесърите само се закачаше с вампирската раса. При наличието на слабо разузнаване и некоординирана военна мощ, стратегията им беше неефективна и успехите им бяха минимални.

Той, от друга страна, мислеше на едро и имаше знанията, за да приложи плановете си в действие.