Свещена любов

Светлината от фенерчето се плъзна върху кучешкия нашийник на врата на Леш.

– Преди около час получихме оплакване от жена в «Скриймърс» срещу бял мъж с ръст около метър и деветдесет, руса, късо подстригана коса и кучешки нашийник. Така че се налага да излезете от колата.

– Какво е оплакването?

– Сексуално насилие. – Друга полицейска кола спря пред тях, а после върна на заден и се опря плътно в предницата на Фокуса.

– Моля, излезте от превозното средство, господине.

Онази кучка от бара беше отишла в полицията? Та тя го беше молила за това!

– Не.

– Ако не излезете от колата, ще се наложи да ви извадя оттам.

– Слизайте от колата – промърмори господин Д. под нос.

Вторият полицай заобиколи Фокуса и отвори вратата на Леш.

– Излезте от колата, господине.

Не беше възможно това да се случва. Тези проклети идиоти хората. Та той беше синът на Омега. Не следваше правилата на вампирите, а още по‑малко тези, наложени от хомо сапиенс.

– Господине? – произнесе полицаят.

– Защо не се разкараш?

Полицаят се наведе и го хвана за ръката.

– Арестуван сте за сексуално насилие. Всичко, което кажете, ще бъде използвано срещу вас в съда. Ако не можете да си позволите адвокат…

– Не говориш сериозно.

–… ще ви бъде осигурен служебен. Разбрахте ли правата си…

– Пусни ме.

–… когато ви ги прочетох?

Наложи се двамата полицаи да го извлекат от колата и наоколо се струпа тълпа. По дяволите. Макар и да беше лесно да им откъсне ръцете, не можеше да го направи. Имаше прекалено много свидетели.

– Господине, разбирате ли правата си? – Това беше казано, докато Леш беше завъртян и притиснат с лице към колата, а после му сложиха белезници.

Леш погледна през предното стъкло към господин Д., чието лице вече не беше невинно като зряла ябълка. Беше присвил очи и Леш можеше само да се надява, че мозъкът му търси начин да го измъкне от това.

– Господине, разбирате ли правата си?

– Да – троснато отвърна Леш. – Напълно.

Ченгето от лявата му страна се наведе към него.

– Между другото, ще добавим към обвиненията съпротива по време на арест. А колкото до блондинката… Седемнайсетгодишна е.

37.

Зад къщата в имението на Братството Кормия се движеше по окосената трева толкова бързо, колкото позволяваха изранените й крака. Тичаше, за да забрави всичко, тичаше с надеждата да достигне до някаква яснота, тичаше, защото нямаше къде да отиде, а не можеше да остане по‑дълго, където се намираше.

Не й достигаше въздух, краката й горяха, а ръцете й бяха изтръпнали, но тя продължаваше да тича с всички сили надолу по склона към края на гората и после зави, за да се насочи обратно към градината.

Лейла и Примейла. Лейла, легнала до Примейла. Лейла, гола до Примейла.

Затича се още по‑бързо.

Той щеше да избере Лейла. Чувстваше се неловко в ролята си и би предпочел някоя, която бе виждал наоколо, която бе служила на Братството с дискретност и готовност. Щеше да се спре на познато лице.

Щеше да избере Лейла.

Най‑неочаквано краката на Кормия се огънаха и тя се свлече от изтощение.

Когато събра достатъчно сили, че да вдигне глава, въздъхна с гримаса. Беше се озовала на странен участък от моравата, представляващ неправилна окръжност с диаметър от около два метра. Изглеждаше, като че нещо беше изгорено там и земята още се възстановяваше.

Мястото й се стори удачно по много причини.

Обърна се по гръб и се вгледа в нощното небе. Краката й горяха, а също и белите дробове, но истинският пожар беше в главата й.

Мястото й не беше тук, но не можеше да понесе мисълта да се върне в Светилището.

Тя беше като летния въздух, намиращ се между покритата със зелена трева земя и обсипаното със звезди небе. Не беше нито тук, нито там… И беше също така невидима.

Изправи се на крака и бавно тръгна към верандата. Прозорците на къщата бяха осветени и когато се огледа наоколо, осъзна, че щеше да й липсва нощната палитра от цветове на този свят. Червеното, розовото, жълтото и лилавото на чаените рози бяха приглушени, като че растенията се срамуваха. Наситеночервеният цвят на завесите в библиотеката беше като на тлеещ огън, а билярдната зала изглеждаше като изградена от изумруди заради яркозеления си цвят.

Толкова прекрасно. Всичко беше толкова прекрасно, истински празник за окото.

За да отложи тръгването си още малко, тя отиде до басейна.

Черната вода й проговори, проблясващата й повърхност редеше шепот сред въздишките и зовящите искрици лунна светлина върху леките вълни.

Тя свали робата си и се гмурна в меката тъма, проби набраздената повърхност на водата в басейна, отиде надълбоко и се задържа там, като движеше равномерно крайниците си.

Когато се показа над водата в далечния край, решението изпълни съзнанието й, подобно на глътките въздух, които поемаше. Щеше да сподели с Фриц, че си тръгва, и да го помоли да предаде на Бела. После щеше да отиде в Светилището и да помоли за аудиенция Директрис, пред която щеше да изяви желание да стане самотен летописец.