Свещена любов

Джон осъзна, че потропва с крак, и сложи длан на коляното си, за да го спре. Какъвто суеверен глупак беше, не спираше да мисли за приказката на старите баби, че лошите новини идват винаги по три. Ако Леш умреше, щяха да последват още две нещастия.

Замисли се за братята, воюващи с лесърите по улиците. И за Куин, бродещ навън в нощта. Сам. И за Бела и нейната бременност.

Погледна телефона си и изруга безгласно.

– Ако трябва да вървите – заговори Кормия, – нямам нищо против да остана сама.

Той поклати глава, но тя го спря с нежно докосване по ръката.

– Погрижете се за каквото е нужно. Очевидно е, че имате тежка вечер. Бих ви попитала, но знам, че няма да искате да говорите.

Само защото това се въртеше в главата му в момента, той написа: Бих искал да върна времето и да не обувам онези обувки.

– Моля?

По дяволите, сега трябваше да обясни или би изглеждал като идиот. Тази вечер се случи нещо лошо. Точно преди това един от приятелите ми ми даде тези маратонки. Ако не се бях преобул в тях, тримата щяхме да сме си отишли преди… Той се поколеба, замислен за това, как с приятелите му щяха да са си тръгнали, преди Леш да е излязъл изпод душа… да се е случило .

Кормия остана загледана в него за кратко.

– Искате ли да знаете какво мисля аз?

Той кимна и тя каза:

– Ако не бяха тези обувки, щяхте да се забавите по друга причина. Някой друг щеше да облича нещо друго. Или щяхте да започнете разговор. Или някоя врата щеше да заяде. Макар и да имаме право на свободен избор, като цяло съдбата ни е неизменна. Каквото е писано да се случи, се случва по един или друг начин.

Боже, беше мислил абсолютно същото, докато седеше в офиса на тренировъчния център. Само че…

Въпреки всичко вината е моя. Беше заради мен. Всичко се случи заради мен.

– Причинихте ли зло на друг?

Джон поклати глава и тя попита:

– Как тогава вината е ваша?

Не можеше да навлиза в подробности. Нямаше начин. Просто е моя. Приятелят ми стори нещо ужасно, за да защити репутацията ми.

– Такъв е бил изборът му на мъж с достойнство. – Кормия стисна ръката му. – Не съжалявайте за личния му избор. По‑добре помислете какво бихте могли да направите, за да му помогнете сега.

Чувствам се толкова безсилен.

– Само така ви се струва. Всъщност не е истина – отговори тя тихо. – Идете и помислете. Изходът сам ще се изпречи пред вас. Знам го.

Смирената й вяра в него беше още по‑значима, защото беше изписана на лицето й, а не беше изказана само с думи. А той имаше нужда точно от това.

Ти си наистина чудесна , написа.

Кормия зацъфтя от удоволствие.

– Благодаря ви, сър.

Само Джон, моля те.

Той иМ подаде дистанционното управление, като се увери, че тя знае как да го използва. Това, че схващаше бързо, не го изненада. Кормия беше точно като него. Мълчанието й не значеше, че не е умна.

Той иМ се поклони. Усещането беше странно, но му се стори редно да го направи и после бързо напусна. Докато слизаше по стълбите към втория етаж, написа съобщение на Блей. Бяха минали два часа, откакто за последно бяха чули нещо от Куин, и определено беше време да тръгнат да го търсят. Тъй като вероятно носеше багаж със себе си, дематериализирането не беше вариант, което значеше, че не е стигнал далече, понеже нямаше кола. Освен ако не бе използвал някой от догените в домакинството на родителите му да го откара някъде.

Джон префуча през двойните врати, водещи към коридора със статуите, и си помисли колко права беше Кормия. Седейки на задника си, нямаше да помогне на Куин, който се бореше с факта, че е изхвърлен от семейството си, без значение дали Леш щеше да живее или не. И колкото и неловко да се беше почувствал от онова, което приятелите му чуха, те двамата бяха по‑важни от думите, изречени с такава жестокост в съблекалнята.

Точно когато стигне до главното стълбище, телефонът му издаде звук. Имаше съобщение от Зейдист: Пулсът на Леш е права линия. Не изглежда добре.

Куин вървеше покрай пътя, а сакът се блъскаше в бедрото му, докато правеше крачка след крачка. Пред него проблесна светкавица и освети дъбовете, при което короните им заприличаха на редица от широкоплещести главорези. Последвалата гръмотевица не беше далеч и във въздуха се усещаше озон. Имаше чувството, че много скоро ще подгизне.

Така и стана. В началото дъждовните капки бяха едри и редки, но после станаха по‑малки и се сгъстиха. Като че възрастните бяха изскочили първи от облака, а по‑младите ги бяха последвали едва когато се бяха убедили, че е безопасно.