Свещена любов

Куин загуби интерес към драмата им, тъй като осъзна, че сърцето му още не е започнало да бие и паниката от осъзнатото не накара проклетото нещо да заработи. Пред погледа му изникнаха тъмни и светли петна, а краката и ръцете му започнаха да изтръпват.

Именно тогава видя бялата светлина.

По дяволите, беше настъпил часът му.

– Боже! Да вървим!

Някой се наведе към него.

– Ще се върнем за теб, нещастнико. Следващия път без загубения ти брат.

Последваха забързани стъпки, отваряне и затваряне на врати и свистене на гуми при потеглянето на колата. Когато някой друг приближи, той осъзна, че светлината не е от отвъдното, а по пътя към него се движеше друга кола.

Лежейки ничком, както беше оставен, през главата му мина мисълта, че можеше сам да си направи сърдечен масаж, да приложи оня номер от «Казино Роял».

Затвори очи. Да, ако само можеше да изпълни нещо в стила на агент 007… Никакъв шанс. Не можеше да накара дробовете си да поемат нещо повече от плитки вдишвания, а сърцето му беше само безполезна топка мускули в гърдите му. Фактът, че вече не изпитваше болка, беше още по‑тревожен.

Бялата светлина, обгърнала го след това, беше като мъглата, стелеща се над пътя, нежен и мек облак, който го пое и успокои. Потънал в светлината, той премина от състояние на ужас към пълна липса на страх. Знаеше, че това не е кола. Това беше Небитието.

Почувства, че се издига от шосето и се понесе в безтегловност към началото на бял коридор. В далечния му край имаше врата и той се почувства длъжен да я отвори. Тръгна към нея все по‑забързано и в мига, когато я достигна, посегна към топката. Ръката му обгърна топлия месинг и през главата му мина смътна мисъл, че премине ли през нея, това щеше да е краят. Намираше се по средата, докато не отвореше вратата и не пристъпеше към намиращото се отвъд.

Влезеше ли веднъж, нямаше връщане.

Точно се канеше да завърти китката си, когато видя някакъв образ върху табелата на вратата. Беше неясен и той се спря в опит да разгадае какво е.

О… боже… помисли, когато осъзна какво виждаше.

Мамка му!

18.

Кормия не беше нито в стаята си, нито в банята.

Докато Фюри слизаше надолу към фоайето, за да я потърси, в ума му се оформи решение. Ако се натъкнеше на Рейдж, нямаше да задава въпросите, въртящи се в главата му. Проблемите с учениците или с лесърите вече не бяха негова територия и беше по‑добре да приеме този факт.

Да получи отговори, отнасящи се до братята и трениращите, вече не беше негово право.

Делата му бяха свързани с Кормия. С нея и останалите Избраници. И беше крайно време да се представи достойно.

Фюри спря рязко, когато стигна до входа на трапезарията.

– Бела?

Съпругата на близнака му седеше на един от столовете с наклонена глава и с ръка върху корема. Дишаше задъхано.

Вдигна поглед към него и се усмихна немощно.

– Здравей.

О, боже.

– Здравей. Какво правиш?

– Добре съм. И преди да кажеш… че трябва да съм в леглото… тръгнала съм натам… – Тя насочи поглед към главното стълбище. – Само че в момента ми се струва малко далече.

От съображения за благоприличие Фюри много внимаваше да не търси целенасочено компанията на Бела извън общите хранения дори преди Кормия да беше дошла в къщата.

Сега обаче моментът не беше подходящ да демонстрира отчужденост.

– Защо да не те отнеса?

Последва мълчание и той се подготви за протестите й. Може би поне щеше да му позволи да я хване под ръка…

– Да, моля.

О… по дяволите.

– Виж ти, колко си разумна.

Той се усмихна, все едно че не беше напълно стъписан, и се доближи към нея. Стори му се лека като перце, когато я вдигна с една ръка през краката и с другата под гърба. Миришеше на рози и още нещо. Нещо… не съвсем редно, като че хормоните й се бяха разбушували заради бременността.

Може би кървеше.

– Как се чувстваш? – попита той с изненадващо спокоен глас, докато я носеше нагоре по стълбите.

– По същия начин. Уморена. Но бебето рита много, което е добре.

– Това е хубаво. – Той стигна до втория етаж и тръгна по коридора със статуите. Бела положи глава на рамото му и потръпна леко, а на него му се прииска да се затича.

Точно когато стигна до спалнята й, вратата в дъното на коридора се отвори. Кормия пристъпи и залитна с широко отворени очи.

– Би ли отворила вратата? – обърна се към нея той.

Тя веднага се забърза и я отвори широко. Отдръпна се и му направи път, за да може да влезе в стаята. Той отиде право до леглото и положи Бела сред чаршафите и завивките.

– Искаш ли нещо за ядене? – попита той, като правеше опит да не повдига въпроса за необходимостта от доктор Джейн.

Искрица от някогашния блясък се появи в очите й.

– Мисля, че именно там е проблемът. Ядох прекалено много. Опразних две кутии шоколадов сладолед.

– Добър избор, ако си решила да се поглезиш.

Той се опита да звучи съвсем естествено, като подхвърли:

– Какво ще кажеш да се обадя на Зи?

– За какво? Просто съм уморена. И преди да попиташ, не, но съм била на крак повече, отколкото ми е позволено. Не го тревожи. Добре съм.

Дори да беше така, той пак щеше да се обади на близнака си. Само че не пред нея.